Катарина Бивалд, родена през 1983 г., е работила почасово в магазин за книги през тийнейджърските си години. Все още не е решила кое предпочита – книгите или хората.Oще с появата си „Читателите от Броукън Уийл препоръчват“ се превръща в световен хит.Писателката вече усилено работи по втората си книга.
Сара предположи, че повечето й познати вярват, че тя използва книгите, за да се крие от живота. И вероятно имаха право. Още в гимназията бе установила, че малцина забелязват някого, скрит зад книга. Понякога й се налагаше да вдигне поглед, за да се предпази от летяща линия или учебник, но като цяло не тя бе мишената и най-често дори не успяваше да загуби мястото, до което бе стигнала в книгата. Докато останалите й съученици се занимаваха с това да тормозят другите или да бъдат тормозени, да дълбаят безсмислени знаци по чиновете или да драскат разни неща по шкафчетата си, тя изживяваше бурни страсти, смърт, смях, чужди земи, отминали времена. Другите не бяха мърдали от остарялата гимназия в Ханинге, докато тя беше гейша в Япония, беше се разхождала с последната императрица на Китай в клаустрофобичните заключени стаи на Забранения град, бе расла заедно с Анне и останалите в Грьонкула, бе извършила своите убийства и бе обичала и губила заедно с класиците.
Книгите бяха защитна стена, да, но не само това. Те я предпазваха от обкръжаващия свят, но и го преобразяваха в неясни кулиси за истинските приключения в живота й.
Човек би предположил, че десет години, прекарани в книжарница, ще му донесат част от вълшебния блясък на книгите, но Сара не бе съгласна. В момента свързваше всяка книга с две неща – спомена как я продава и този как я прочита. Бе продала безброй екземпляри на Тери Пратчет по време на годишните разпродажби, преди да капитулира само преди няколко години и да прочете една и така да се запознае с един от най-фантастичните и явно напълно вдъхващи доверие съвременни писатели. Тя помнеше лятото, когато й се струваше, че продава само „Да гребеш без гребла“ на Ула-Карин Линдквист, и лятната вечер три години по-късно, когато я прочете. Помнеше обложката като тъмен силует в земни приглушени цветове като лятна вечер точно след залез слънце, самата книга бе малка и тънка и всички, които си я купуваха, после я коментираха. „Водещата на новините е“, „онази, която чете новините, умира“, „толкова добре се справяше по телевизията“, сякаш сърцата им бяха разбити от новината, че някой от телевизията може да умре. Сара вярваше, че това е книга, която въздейства на хората, преди дори да са я прочели.
[…]
Първата сутрин Джордж закара Сара в книжарницата доста преди десет. Съвсем еднолично тя бе решила, че десет е перфектното време за отваряне на книжарницата, но в този ден отиде там още в девет и половина. Джордж, изглежда, разбираше важността на момента, тъй като чакаше на половин метър разстояние, докато тя отключваше, остави я да влезе сама за първи път в своята книжарница.
Сара се спря в средата на помещението, докато той се колебаеше на вратата.
– Колко хубаво е станало – възкликна Джордж и тя му се усмихна, макар да знаеше, че няма как да я види.
Бавно обиколи книжарницата, запали лампиона до фотьойлите и малката настолна лампа върху плота, на който бе поставен и касовият апарат, и леко потупа фотьойлите. После прокара ръка по дължината на своя магически яркожълт плот, мина зад него и зае мястото си, сякаш по някакъв начин поема управлението на книжарницата.
Огледа се.
– Аз, да… – промълви Джордж – ще взема кафе.
Сара кимна.
Бе успяла да превърне сивото и прашно място в очарователна уютна книжарница. И ако това не означава да създадеш нещо на този свят!
Сякаш тук, зад плота, дишаше по-леко, все едно етажерките с книги, касовият апарат и витрината я държаха здраво стъпила на земята, очертаваха контурите й по-ясно, а нея самата правеха по-силна.
Повечето книги в книжарницата бяха джобни издания, така че стелажите изглеждаха леки и разноцветни. Сред тях се открояваха чиклит книгите с веселия шрифт на завъртулки и меките си пастелни цветове, черните по-твърди обвивки на криминалетата с техните студени сребристи или златисти заглавия и романите в убитобежово, сиво и бяло. От време на време се появяваше някоя с твърди корици, която се извисяваше като планински връх над долините от джобни издания, някои от енциклопедиите и фотоалбумите стърчаха извън ръба на рафтовете, а прекалено големите бяха легнали.
В много отношения това бе книжарницата на мечтите й дори само защото всички книги бяха вече прочетени.
Прочетените книги са най-хубави.
Не винаги бе споделяла това мнение. Когато започна работа при Йосефсон, жадуваше за бляскава книжарница. Част от голяма верига с истински камари от нови заглавия, които не се губят сред всички останали непродадени предишната година книги; с раздел за джобни издания по десет броя от всяко заглавие – поставени с лице напред! – а бестселърите в красиви специални рафтове (не сиво-бели), с истински пластмасови табелки вместо надписи върху мека жълта хартия, набързо ламинирана в офиса зад книжарницата. Криминалета. Романи. Джобни издания. Нови книги. Подредени в този ред.
Честно казано, тя никога не можеше да гледа „Имате поща“, без тайно да си помисли, че огромният център от типа „лате-плюс – книжната империя на „Фокс и синове“ е по-привлекателен от малката задушна книжарничка на Мег Райън.
Книжарница „Академин“ на ул. „Мастер Самуел“ в Стокхолм най-много се доближаваше до подобна верига в Швеция. Аромат на лате от „Уейнскофи“, тъмни кожени фотьойли, които щяха да се понравят на Джен, хора с купчини нови лъскави книги пред себе си и цели раздели за справочна литература за импулсивно решилите да си купят книга за физиката.
Но подобни книжарници успяват само в голям мащаб. „Фокс и синове“ в местен търговски център от юг по на юг? Едва ли. От мечтата й тогава останаха само лъскавите черни табелки и бестселърите. Един локален търговски център се нуждае от книжарница, в която се продават още факс хартия на ролки и пълнители за химикалки; в която има факс машина за изпращане на факсове в чужбина, въпреки че дори и административната служба за граждани вече не предлага тази услуга, и безсмислени щандове с дреболии, откъдето човек може да купи грозен подарък за децата си. Също така и бели пластмасови кутии с износени и прашни джобни издания, където можеш да направиш истинско откритие на половин цена, отпечатано някъде в средата на деветдесетте. Такъв вид книжарница.
Сара винаги беше имала слабост към джобните издания. Eдна от любимите й истории бе за създаването на издателство „Пенгуин“. Основателят на „Пенгуин“ Алън Лейн получил проблясък един ден, когато бил на излет и нямал нищо подръка за четене. Единственото, което намерал в будката, били вестници и евтини сантиментални и криминални романи. Алън Лейн си мечтаел за качествена литература в обикновени евтини издания, които не струват повече от пакет цигари и човек може да си ги купи от всяка лавка за тютюневи изделия.
Тя се усмихна. Може би трябваше да определи твърди цени за своите книги. Въпреки че нямаше представа колко струва пакет цигари в САЩ. Замисли се, но не успя да се сети и за цената им в Швеция.
Първите джобни издания на „Пенгуин“ се появили през лятото на 1935 г. Сред тях имало произведения на Ърнест Хемингуей, Андре Мороа и Агата Кристи. Книгите имали цветни кодове – оранжево за романите, синьо за биографии и зелено за криминални истории. По това време стрували шест пенса. Цената на пакет цигари.
Това, което я накара да се замисли върху историята на издателство „Пенгуин“, бе, че благодарение на него се поставя началото на Литературния клуб на въоръжените сили, чиято цел била да пропагандира удоволствието от четенето и да доставя забавление на войниците далеч от дома, далеч от семейство и приятели. Най-хубавото било, че книгите с този формат лесно се побирали в джоба на униформата. „Това било особено оценено във военнопленическите лагери“, както гласеше историята на издателството, което Сара винаги бе смятала за тъжна констатация.
Но това само показваше силата на книгите. Не че по някакъв начин биха могли да смекчат болката от загубата на близък по време на война или да помогнат за настъпване на световен мир или нещо подобно. Но Сара не можеше да спре да мисли, че във войната, както и в живота отегчението е един от най-големите проблеми, които по определен начин постепенно и безмилостно изтощават човека. Нищо драматично, просто бавно изсмукват енергията и желанието му за живот.
И какво по-хубаво в такъв момент от една книга? И то книга, която се побира в джоба на палто?
В мига, в който започнеха да четат, жителите на Броукън Уийл щяха да се почувстват много по-добре. Убедена беше в това.
Но самата тя още не беше готова, нищо че книжарницата бе завършена. И все пак Сара чувстваше тялото си изпълнено с нови сили и решителност и не хранеше никакви съмнения, че ще успее да накара жителите на Броукън Уийл да четат, независимо какво мислят сега по въпроса.
