В днешно време човек трябваше да умее да дрънка за какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било „любезно”. Уве не знаеше как става.
Винаги се усеща кога една книга предстои да ти остави траен отпечатък в душата. Поне при мен е така. Твърде често не се доверявам на интуицията си спрямо нещата в живота, но що се отнася до книги, тогава й вярвам безрезервно, защото тя никога не ме е подвеждала. „Човек на име Уве“ (изд. „Ciela“) е именно от онези романи, за които усещах, че ще ми харесат. И се оказах права. :)
Фредрик Бакман е популярен шведски блогър и писател. Образът на Уве вече съществува в блога му, но читателите гласуват единодушно Бакман да напише цял роман за него. Така Уве се превръща от статия, прочетена над 600 000 пъти, в роман, продаден в над 400 000 копия само в Швеция. И магията на един персонаж започва да завладява все повече читатели…
Уве е на 59 години, живее сам, жена му е починала неотдавна, няма деца. Той е от онези намусени и мрънкащи старчета, които изглеждат вечно неудовлетворени от живота. Не сте ли познавали поне един такъв дядка в живота си? Аз веднага се сещам за съседа от първия етаж, който редовно ни гонеше, ако си играехме пред входа, понеже сме вдигали много шум. Имахме и друг подобен старец, който живееше в апартамента под нас и редовно се оплакваше на майка ми, че много сме били тичали и му се клател полилея. Така че не ми беше трудно да си представя Уве – нацупен и кисел старец, който едва ли не смята, че всички други са му виновни за собствените несгоди в живота. Но Уве има и своите положителни черти…
Уве цял живот е следвал правилата и логично се дразни на всеки, който ги нарушава. Израснал е в едно друго поколение, за което да намериш портфейл, пълен с пари, не означава да го запазиш за себе си, а да го върнеш. Накратко, Уве е човек на честта. Той е от хората, които „проверяват всяко нещо с як ритник“ и същевременно е човек на принципите, който ще премълчи неправдата, защото „хората са такива, каквито са, заради онова, което вършат, не заради онова, което приказват“.
Уве живее, така да се каже, по график и има своите обичайни дейности (като обиколка на квартала всяка сутрин, за да провери дали всичко е наред) – това е единственият начин да осмисли дните си след загубата на своята съпруга Соня.
Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.
Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.
От всичко, което най-много му липсва от нея, онова, което копнее да направи отново, е да държи ръката й в своята. Тя свиваше показалеца си в дланта му, криеше го там. Когато го правеше, той чувстваше, че на този свят няма нищо невъзможно. От всичко това му липсва най-много.
А сега той не знае как да продължи, без да усеща върха на носа й между гърлото и рамото си. Това е всичко.
Ето защо Уве вече няма желание за живот, омръзнало му е да се бори срещу статуквото и хората с белите ризи. Вече толкова му е писнало от всичко и всички, че постоянно обмисля как да се самоубие, за да отиде по-бързо в отвъдното при любимата си жена. И понеже животът наистина е онова, което ни се случва, докато си правим други планове, самоубийството на Уве ще трябва да почака. Преди това ще му се наложи да научи новия съсед как се паркира на заден с ремарке, а бременната му жена как се шофира; да спаси един човешки живот в опит да погуби своя; да приюти една бездомна котка в дома си, макар че я мисли за проскубана, досадна „напаст“; да се сприятели с тийнейджър хомосексуалист, на когото да покаже как се сменят гумите на колата; да отиде в магазина, за да купи айпад за подарък, и какво ли още не…
Бакман е сътворил един прекрасен образ и развива своя сюжет така, че да покаже не само недостатъците на Уве, но и неговите положителни качества, защото нищо не е само черно или бяло. Децата го знаят най-добре – неслучайно Уве е изрисуван с шарени цветове в една детска рисунка.
– Ти си най-смешното нещо, което тя е виждала. Затова винаги те рисува с много цветове.
Дори Уве да те дразни в началото, с прелистването на страниците ти става все по-симпатичен, защото виждаш, че животът никак не е бил справедлив към него. Това сякаш го оправдава да бъде толкова начумерен и груб, макар и в същината си да е един възрастен добряга, който просто има нужда от обич.
Трябва ти само един лъч светлина, за да прогониш сенките.
„Човек на име Уве“ е една от онези истински истории, които трогват, впечатляват и те променят. За мен безапелационно влиза в Топ 5 на най-добрите книги, които съм прочела през тази година, и с нетърпение чакам следващия роман на Бакман, а защо не и филмова адаптация по този. С радост бих гледала Уве и на големия екран.
А дотогава би било добре всички да си припомним нещо важно – за всеки следващ път, когато тръгнем да съдим прибързано някой човек:
Ако не познаваш историята, не познаваш и човека.
Още ревюта за „Човек на име Уве“ можете да прочетете от Милена Златарова и Преслава Колева, както и при Христо в „Книголандия“, при „Книжен Петър“, „Papersmell“ и Мария Донева.
