fb
Ревюта

„Човекът в търсене на смисъл“ разкрива най-дълбокия ни копнеж

5 мин.

Имам слабост към психоаналитичната литература и съм чест клиент на книжарници, в които тя се предлага. Не крия, че съм дългогодишен почитател на Юнг и чета всичко, което излиза от него на български език. Въпреки пристрастието ми към този тип книги обаче не мога да остана сляпа за основния недостатък на повечето психоаналитици, които изпробват перото си. Изключително рядко те са добри писатели и често трудовете им рискуват да останат незабелязани заради тежестта на изказа, заплетените дълги изречения и преповтарянето на вече казани неща, но с други думи. Юнг не прави изключение и от всичките му книги намирам за най-добра тази, която е подготвена от секретарката му: „Автобиографията на К. Г. Юнг“ от Аниела Яфе.

Почитателите на този тип литература са свикнали да подминават изброените особености на психоаналитичните книги, защото съдържанието и промяната, която следва прочита, оправдават стилистичните кусури. На великите мислители им е простено всичко. На лечителите, които са велики мислители, още повече.

Но какво се случва, ако авторът е блестящ ум в психоанализата, а умее да представя сложни концепции с прости думи и в кратки изречения? Тогава неговото изложение може не просто да впечатли четящия – може направо да го омагьоса.

Нещо подобно се случи и с мен във втората част на „Човекът в търсене на смисъл“ (изд. „Хермес“), когато за първи път се докоснах до основните идеи на логотерапията. Някои от заключенията на Виктор Франкъл вършат чудесна работа в един свят, който е лишен от смисъл още в часовете по философия в десети клас. Този свят става наследство на абитуриентите, които сами продължават да доубиват надеждата за осмисляне в лабораториите на нихилистичния реализъм, или иначе казано – кръчмите.

Франкъл разделя книгата си на три части: „Преживявания в концентрационния лагер“, „Основни идеи в логотерапията“ и „Основания за трагичен оптимизъм“, от които за мен най-впечатляваща безспорно бе втората. Ще започна именно от нея, тъй като тя осмисля първата и дава база за обобщението, което авторът извършва в третата.

Виктор Франкъл (снимка: CodePen)

Франкъл ни запознава с терминологията плавно и достъпно, така че „екзестенциална фрустрация“, „ноогенна невроза“ и любимият ми „екзестинциален вакуум“ да не звучат отблъскващо и сложно. Той разграничава логотерапията от психоанализата в няколко прости изречения.

Психоанализата приема човека преди всичко като психика с очертания и пътища, по които се преминава при изпълнението на определени условия. Ако оприличим клиента на сготвена манджа, от тази гледна точка психотерапията може да разгради манджата до съставните й части, да изследва лабораторно от кой продукт колко е прибавено, как се е запекло и защо е изгоряло. После терапевтът ще представи рецептата на своя клиент така, все едно той сам я е извлякъл и ще го остави да прави с нея каквото пожелае.

При логотерапията нещата стоят различно. В основата е онова, за което човекът копнее най-дълбоко – нито власт, нито секс, нито помирението на Ид, Его и Суперего. В основата е грижата на човек да постигне смисъл в живота си. Най-впечатляващата концепция на Франкъл е свързана с човечното в човека и то е разкрито в един пример на 172 страница, след който аз като с магическа пръчка се отърсих от дългогодишното неприятно усещане за предсказуемостта на хорските действия в психоанализата. И да, наистина не сме зъбчати колелца, които могат да бъдат изчислени с точност до 0.001. Почти нищо у човека не ни е ясно и колко е хубаво да е точно така!

Ще цитирам изречението, което ме впечатли най-силно, макар че то едва ли ще упражни същия ефект извън контекста си:

Свободата не е нищо друго освен отрицателния аспект на целия феномен, чийто положителен аспект е отговорността.

Първата част от книгата е посветена на преживяванията на самия Франкъл в концентрационния лагер. В началото те не ми бяха особено интересни, защото съм гледала много документални и игрални филми по темата и имах чувството, че няма да науча нищо ново. И беше така, докато не стигнах до момента, в който той произнася реч пред своите съкилийници в лагера след поредица от самоубийства и при угасена светлина в помещението. Прочетох я няколко пъти и мисля, че няма да ми стигнат, защото ще се връщам към нея и в бъдеще.

Третата част е своеобразно обобщение на останалите две в заключения и на моменти имах усещането, че авторът преповтаря цели изречения. Въпреки това не ми беше досадно, а напротив. Искаше ми се Франкъл да ги повтори и трети път, за да попият добре в съзнанието на всеки изкуствено осакатен откъм вяра псевдоинтелигент, който фанатично смята реалността за единствен Бог на света и извън света.

Виктор Франкъл беше откритие за мен, от онези, които правиш тихо и те променят необратимо.

Още едно ревю за книгата ще откриете при Христо в „Книголандия“.

Можете да вземете книгата с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си!

[ + ]