В серия съм. Чета една след друга книги, които ме обсебват. „Брачната фабула“, „Лунен тигър“, а сега дойде ред и на „Човешкото тяло“ (изд. „Колибри“)… (Габи, благодаря ти, че прати при мен тази книга!)
Има изречения, които предизвикват тъпи пробождания в стомаха ми и реплики, които карат космите по тила ми да настръхват. „Човешкото тяло“, вторият роман на престъпно младия италиански писател Паоло Джордано, предизвика подобни реакции в моето собствено тяло.
С прекрасен, силен, мъжки наративен глас (брей, четири прилагателни, явно съм извън контрол), Джордано ни отвежда в света на войната и войниците. Разказва ни за една мисия в Афганистан и за дузина човешки съдби, като балансира умело между реалистичност, суровост и нежност към героите си и се отнася с разбиране към действията им. Навързва събития и картини, които постепенно се избистрят и заемат своята част от цялото. А цялото е много по-голямо от единицата, но без нея е погубено.
Авторът води героите си в битка на няколко фронта: на бойното поле и вътре в тях самите. Битка за ненамеса в личния живот, за право на щастие, за право да чувстваш и да бъдеш себе си, в която жертвите винаги са повече от чистата статистика.
„Човешкото тяло“ може да се чете на няколко нива като роман за семейството и за армията като особен вид семейство,
Армията не прави разлика между тялото и духа, грижи се за тях и разполага и с двете.
за оцеляването и инстинктите,
…тук, където се намира сега, насред долината, на тази арена няма вече следи от срам, нито от възмущение. Изчезнали са много от качествата, които отличават хората от животните.
за отговорността и бездействието,
Има и една безкрайна верига от грешки, направени преди вас и мен, но това не ни оправдава.
за трудните решения и опрощението, за незначителността на тялото и за безумието на вярата единствено в „механиката на тялото“ и „волята на задвижващия го мозък“, която изключва всичко ирационално.
за новите възможности и за надеждата.
Бяхме оживели от свръхдоза страдание и можехме да понесем още, но нямаше да оцелеем, ако откриехме, че това огромно терзание не е имало никакъв смисъл.
Езикът на Джордано е опростен, с точни метафори, които достигат центъра на мишената – същността на разказа и сърцето на читателя. Написаното кратко, с прости думи, но подобно на живота, е много по-сложно, отколкото изглежда на пръв прочит.
Последните изречения на всяка глава са съвършени. Те могат да се смятат за край, могат да се свържат в отделен текст или да бъдат началото на нов роман.
Множеството пластове на творбата са споени с лекота, за да ни доведат до послания, които звучат твърде лично и които всеки ще открие сам за себе си. Романът не е нито сърцераздирателен, нито патетичен, нито травмиращ, нито лигав. Той е естествен и трагичен.
Излъгана съм красиво и толкова добре, че съм забравила как всичко е илюзия.
Има добре разказани истории, които вземат за пленници дните и нощите ми и е въпрос на живот и смърт да продължавам да чета. Как и защо понякога ми се случва това прекрасно обвързване с някои книги? Трудно ми е да се самоанализирам, пък е и глупаво, и излишно, защото предпочитам да усещам, не да разбирам.
* „Тревата расте непрекъснато“ е заглавието на една от главите в романа.
Прочетете и ревюто за дебютния роман на Паоло Джордано – „Самотата на простите числа“.
