„Дейзи Джоунс & The Six“ (изд. „Intense“) на Тейлър Дженкинс Рийд е предстоящ роман, който проследява изключителната история на една от най-големите групи през седемдесетте.
Дейзи Джоунс е момиче, което израства в Ел Ей в края на шейсетте години на миналия век. Промъква се в клубове по „Сънсет Стрип“, спи с рок звезди и мечтае да пее собствените си песни. Сексът и наркотиците са вълнуващи, но най-много от всичко тя обича рокендрола. Когато става на двайсет, продуцентите забелязват гласа ѝ. А небрежната ѝ красота подлудява хората.
Водената от Били Дън група The Six набира популярност по същото време. В навечерието на първото им турне Камила, приятелката на Били, разбира, че е бременна. Напрежението от предстоящото бащинство и надвисналата слава оказват своето влияние и Били започва да губи контрол над живота и действията си.
Пътищата на Дейзи и Били се пресичат, когато продуцент осъзнава, че ключът към огромния успех, е да ги събере. Случилото се след това е легендарно.
Прочетете откъс от „Дейзи Джоунс & The Six“ при нас.
„Аврора“
1977–1978
През август 1977 г. седмината членове на групата влизат в „Студио 3“ на Уоли Хайдър и започват да записват третия си албум.
ГРЕЪМ: Онази сутрин с Карън тръгнахме от дома й и се запътихме към студиото на Хайдър. Когато минавахме през вратата, й казах: „Не може ли да идем с една кола?“.
Тя отвърна, че не иска хората да си мислят, че спим заедно.
Казах й: „Но ние спим заедно“.
Въпреки това настоя да отидем с две коли.
КАРЪН: Нали знаеш колко е лесно да прецакаш целия си живот, като спиш с някого от групата, в която си?
ЕДИ: С Пийт отидохме заедно онази сутрин. Мисля, че към онзи момент само ние двамата все още оставахме в Топанга. Преди той да се върне от Източния бряг, цялата къща беше на мое разположение. На път за му казах на Пийт: „Ще бъде интересно“.
А той ми отвърна да не приемам всичко толкова сериозно. Каза: „Това е просто рокендрол. Нищо от ставащото няма значение“.
ДЕЙЗИ: Когато се срещнахме в студиото онзи първи ден, занесох кутия с бисквити, която някой беше донесъл в „Мармонт“, както и тетрадката ми с песните. Бях подготвена.
ЕДИ: Дейзи се появи с тънък потник и отрязани къси панталонки. Почти нищо не беше покрила.
ДЕЙЗИ: Винаги ми е било топло. Няма да стоя и да се потя само за да се чувстват мъжете по-комфортно. Не е моя работа да не ги възбуждам. Отговорността да не бъдат задници е тяхна.
БИЛИ: Към онзи момент бях написал десет или дванайсет песни. Всички бяха добри. Но знаех, че не мога да отида и да им кажа, че вече съм написал албума, както бях направил с предишните два. Нямаше как да го кажа.
ГРЕЪМ: Честно казано, беше донякъде забавно. Да гледам как Били се преструва, че му пука какво мислят останалите за албума. Бог да го поживи, виждаше се какво усилие полага. Говореше бавно и обмисляше всяка дума.
ДЕЙЗИ: Седяхме там, а аз им подадох тетрадката си. Казах: „Имам много хубави неща, с които бихме могли да започнем“. Мислех си, че може всички да прочетат написаното от мен и след това да го обсъдим.
БИЛИ: Ето ме, не говоря за дванайсетте си страхотни песни, за да не си помисли някой, че контролирам нещата, а Дейзи пристига в група, в която е съвсем нов член, и очаква
всички да прочетат целия й дневник с идеи.
ДЕЙЗИ: Той дори не прелисти тетрадката.
БИЛИ: Ако с Дейзи щяхме да пишем албум заедно, трябваше да сме само двамата. Не може седем души да имат думата относно текста. Единият трябва да поеме контрола
над процеса.
Затова казах: „Вижте какво, написах песен, която се казва „Аврора“. От всичко, върху което работих по този албум, в тази песен вярвам най-много. Останалото зависи от всички ни. С Дейзи ще напишем няколко песни и всички ще работят върху аранжиментите и след като подберем тези, които всички харесваме, ще ги сведем до най-доброто от най-доброто“.
Тейлър Дженкинс Рийд
(снимка: Дебора Феинголд)
КАРЪН: Може би пренаписвам историята, но мисля, че когато Били изсвири „Аврора“, на всички ни беше ясно, че можем да изградим албума около тази песен.
ГРЕЪМ: Всички мислехме, че „Аврора“ е чудесна отправна точка – песента беше страхотна. След това Дейзи започна да говори за идеи относно целия албум.
УОРЪН: Аз не исках да пиша текстове. Онази сутрин беше загуба на време за мен. Всички си седят, говорят си за неща, които не ме вълнуват. Накрая ги питах: „Не мислите ли, че Дейзи и Били трябва да напишат песните и да се съберем, когато са готови?“.
КАРЪН: По този въпрос Теди беше непоклатим. Подаде на Били ключовете за къщата си за гости и каза: „Вие двамата може да се събирате у дома, установете се в къщата
ми за гости и започвайте да пишете. Всички останали ще започнат работа върху тази песен“.
ЕДИ: Били не искаше да композираме нищо за песента без него. Но и не искаше Дейзи да пише песни без него. Затова трябваше да реши дали иска да иде с Дейзи и да започнат да пишат текстовете, или да остане с нас и да работи върху аранжимента на новата песен.
Той избра Дейзи.
БИЛИ: Пристигнах в къщата с басейна на Теди пръв и се настаних. Направих си чаша кафе, седнах и започнах да преглеждам записките си в опит да реша какво да покажа на
Дейзи.
ДЕЙЗИ: Докато отворя вратата, Били вече бе там, отворил тетрадката си, и ми я показа. Дори „здрасти“ не каза. Просто: „Ето, прочети какво съм написал“.
БИЛИ: Казах й истината, казах: „Вече съм написал голяма част от албума. Искаш ли да погледнеш и да видим къде бихме могли да направим някакви промени заедно? Да видим дали няма някакви дупки, които бихме могли да запълним с нови неща или такива, които вече си написала?“.
ДЕЙЗИ: Това не биваше да ме изненадва. Никой не е казвал, че с него ще е лесно, нали така? Мисля, че грабнах една от бутилките вино, които бях видяла на плота на Теди, отворих я, пльоснах се на дивана и започнах да пия. Казах: „Били, страхотно е, че вече си написал няколко песни. Аз също. Но този албум ще го пишем заедно“.
БИЛИ: Тя пиеше топло червено вино преди дори да е станало обяд и се опитваше да ми чете лекции как да правим нещата. А дори все още не беше видяла песните ми.
Подадох й нещата си и казах: „Преди да ми кажеш да ги изхвърля, първо ги прочети“.
ДЕЙЗИ: Отвърнах: „В такъв случай ти също“. Набутах тетрадката си в лицето му. Виждах, че не иска да ги прочете. Но знаеше, че няма избор.
БИЛИ: Прочетох песните й и не бяха лоши, но си помислих, че не пасват на The Six. Беше използвала твърде много библейски метафори. Когато ме попита какво мисля, й казах точно това. Казах: „Трябва да ползваме моите неща като гръбнак. Оттам можем заедно да ги усъвършенстваме“.
Дейзи седеше на дивана, вдигнала крака на масичката за кафе, което ме подразни. А после каза: „Няма да пея цял албум за жена ти, Били“.
ДЕЙЗИ: Искрено харесвах Камила. Но „Сеньора“ беше за нея. „Медена пита“ беше за нея. „Аврора“ беше за нея. Скучно беше.
БИЛИ: Казах: „Ти също пишеш такива песни. И двамата знаем, че всяка песен в тетрадката ти е за едно и също нещо“. Е, това я разстрои. Сложи ръце на хълбоците си и изстреля: „Какво имаш предвид?“.
А аз отвърнах: „Тук няма нито една песен, която да не е за хапчетата в джобовете ти“.
ДЕЙЗИ: Изражението на Били бе самодоволно – онзи израз, който придобива, когато си мисли, че е по-умен от всички останали. Заклевам се, все още имам кошмари с това изражение. Казах му: „Смяташ, че всички пишат за наркотици, защото ти не можеш да друсаш“.
А той каза: „Продължавай да взимаш хапчета и да пишеш песни за това. Виж докъде ще стигнеш така“.
Хвърлих страниците му по него. Казах: „Съжалявам, че не може всички да сме трезви и да пишем песни, които са интересни колкото лепило за тапети. О, ето песен за това,
колко обичам жена си. Ето още една! И още една!“.
Опита се да ми каже, че не съм права, но аз отвърнах: „Всички тези песни са за Камила. Не може цял живот да пишеш песни, с които да се извиняваш на жена си, и да караш
групата да ги свири“.
БИЛИ: Думите й бяха неуместни.
ДЕЙЗИ: Казах: „Браво на теб, намерил си към какво друго да се пристрастиш. Но това не е мой проблем и не мисля, че е проблем на групата, и никой не иска да слуша за това“. Беше изписано на лицето му. Знаеше, че съм права.
БИЛИ: Смяташе се за гений, задето беше разбрала, че съм заменил пристрастяванията си. Сякаш не бях наясно, че съм се хванал като удавник за любовта си към семейството ми, за да ме поддържа трезвен. Мислеше, че знае повече за мен от мен самия, и това ме вбеси още повече.
Казах: „Искаш да знаеш какъв ми е проблемът ли? Ти се смяташ за поетеса, но освен да говориш за друсане, нямаш какво да кажеш“.
ДЕЙЗИ: Били е от хората с остри езици. Може да те извиси, но може и да те срази.
БИЛИ: Тя отвърна: „Не ми трябват тези глупости“. И просто си тръгна.
ДЕЙЗИ: Тръгнах към колата си – с всяка крачка ставах все по-дяволски гневна. По онова време имах черешов мерцедес „Бенц“. Обожавах тази кола. До момента, в който не я разбих, без да искам, като я оставих изключена от скорост на един хълм.
Както и да е, в онзи ден се бях запътила към колата, държах ключовете си в ръка и бях готова да избягам възможно най-далеч от него, когато осъзнах, че ако си тръгнех, Били
щеше да напише албума сам. Обърнах се и казах: „О, не, няма да го направиш, задник такъв“…
Снимка на публикацията: rakestrawbooks
