fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Интервюта

Дена Попова: Иска ми се хората да са щастливи, когато пътуват

14 мин.
Dena Popova

Пишеш поезия и проза, занимаваш се с фотография, учиш филмово изкуство в САЩ, кое от всички тези неща ти носи най-голямо удоволствие?
Това с киното започна като детска мечта. Исках да стана режисьор, като порасна. В началото пишех разказчета, за да ги развия като сценки и за да ги използвам след това. Беше нещо като упражнение за това да съм по-наблюдателна за сценарии.
Що се отнася до поезията – интересно е, че в книгата повечето стихотворения са написани по същите случки като и разказите.  Обаче ми идва да пиша първо в проза. По-спонтанно пиша стихотворението и после след като съм изляла всичкото,тогава написвам разказа. Не мога да кажа кое ми е най-любимо. Но,все още искам да правя филми в бъдеще, но пък до някъде вероятно интересът ми се поизмести и в момента искам да правя повече документални филми.

Документални филми свързани с какво?
Документални филми, свързани с една идея, която имам за имигрантите от Еквадор в Америка. Свързани с неща, които съм забелязала, докато пътувах миналата година.

Кога започна да пишеш?
Беше в 6 клас, за класна работа. Трябваше да напиша съчинение и това, което написах, беше есе с кратко повествование вътре. Учителката много го хареса и го чете на глас, след това се похвалих на баща ми вкъщи и той каза: „Е, това може да стане за „Родна реч”. След това от време на време пишех и за списани „Родна реч“ и така, може би от там, не толкова смелост, колкото мой интерес към писането.

Спомена баща си, Деян Енев, той е един от големите съвременнни български автори на разкази в момента, това повече ти помага, или напротив, ти пречи?
Интересно е, защото от издателството ме попитаха дали това да пишем за баща ми отзад на корицата или някъде да бъде индикирано. И тогава се замислих, дали ще ми помогне, доколко би могло да е реклама. Но това беше и първият момент, в който се замислих, че това може и да ми попречи. До тогава винаги само ми е помагало, а също така винаги съм се чувствала достатъчно сигурна да му покажа нещо свое, да го прочете и да му чуя неговото мнението.

Какви случки привличат твоето внимание, за да ги претвориш след това в творчество?DenaP
Случайни епизоди, които ми се случват, докато просто се разхождам по улиците. На който и да е град. Обичам да съм наблюдател на нещата, които се случват, но пък интересно се получава и когато аз самата съм участник в някакви случки. Така се получи, че в Буенос Айрес и Париж аз самата бях чужденец и може би гледах и се чувствах по-готова да опознавам. Тогава определено ми се случваха и по-интересни неща. Това, което ми харесва е когато с един по-девствен поглед, по-любопитен, се разхождаш из града и тогава според мен ти се откриват и се случват и по-интересни неща.

Родена си в България, учиш в САЩ, била си също в Париж и Буенос Айрес и си само на 22 години. Какво е домът за теб?
Интересното е, че с всички тези пътувания успях по-добре да опозная и себе си, а също така си изясих и моите чувства към България, към София, към дома. Това, че по някакъв начин погледнах на България отвън, ми помогна да разбера например кои неща обичам, кои не, кои много много ми липсват. Но домът за мен са най-вече хората. В Буенос Айрес примерно, хазяйката ми беше много мила жена и там наистина успях да се почувствам у дома си. Някак самият град беше топъл, отворен и там се чувствах уютно. В Париж не мога да кажа, че намерих своя дом, в този смисъл на думата, но там ми беше интересно до последно, да го опознавам и да видя.
Домът… тъй като завършвам вече в САЩ и си мисля тези последни месеци, какво ще правя догодина, дали ще продължа да уча, може би ще трябва да завърша магистратура. Замислям се дали да се върна тук, където наистина чувствам, че е домът ми, или да отида някъде другаде.

Кои са първите неща, които забелязваш при пристигането си в нов град и държва?
Май има нещо такова, че ми е любим примерно първия един месец. Чувствам го по различен начин, след това свиквам и всичко става доста по-спокойно. Но първият един месец е изпълнен с една такава еуфория и любопитство. Всъщност любопитството е най-хубатото, защото тогава ми е интересно да обикалям, да опозная града, да видя изобщокаква е организацията на града. Интересно ми е да наблюдавам хората сутрин, как градът се събужда. Защото, колкото и да си мислех, че Буенос Айрес и Париж като големи градове ще имат сходна обстановка, те са много различни. Например в Буенос Айрес нощта продължава до много късно, до сутринта, сливат се, докато в Париж има един много ясно изразен момент, когато сутрин градът се събужда. В Буенос Айрес е едно непрестанно щъкане на хора и на миризми, на шумотевица, а в Париж има един момент на тишина, рано сутринта прозорците се отварят, аромат на кафе, на хляб, на забързани хора, които бързат за работа, но пък имат примерно няколко минути да си купят нещоили да изпушат по цигара, преди да се качат в метрото.
Това ми е и най-любимото – да опознавам тези градове като нови.

А през този първи месец ли пишеш или тогава предимно събираш впечатления?
Така се получи, че през цялото време събирах впечатления и след това, след като се върнах тук тогава ги написах. Иначе просто вървя по улиците, имам тефтерче и в него записвам някакви впечатления или случки, но съвсем схематично и след това вече пиша.

Как реши да напишеш книга?
През 2008 год. бях на уъркшоп на фондация Елизабет Костова и там може би стана дума за това. Поканиха всички от българските участници да си мислим за книга, т.е. че има издателство, което би било отворено към публикуването на наши проекети, и тогава се замислих. Дотогава имах няколко текста в „Родна реч“ или други разкази и си мислех по-скоро за тях. Но първо малко се позабавих, след това заминах за Буенос Айрес, а после и за Париж и наистина ме завъртя тази въртележка на пътувания, на твърде много впечатления.
В Буенос Айрес въобще не писах през цялото време, там нямаше време. След това в Париж, в началото, беше доста студено, повечето време си прекарвах вкъщи и там всъщност написах два разказа за Буенос Айрес – „Кафенето на ъгъла” и Джудит, рождената дрямка на Джудит. И тогава се замислих „А какво пък ако реша да напиша такива разкази от тези пътешествия?“. Отказах се от всички предишни текстове и главно написах книгата февруари и май.
Книжката е с разкази стихотворения, снимки. Определено не е жанрова, но пък нямаше и как да стане това. Но наистина е една книжка-спомен, книжка с впечатления.

Твоята книга се казва „Момичетата от добри семейства”, така се казва и последното стихотворение от книжката. Какви са момичетата от лоши семейства?
Същите. Всъщност на всички родители им се иска и възпитават своите дъщери като момичета от добри семейства, а всъщност тези същите момичета, излязат ли на улиците, когато са сами с приятелките си, когато не са под погледа на родителите си, са свободни и тогава правят всичко, което техните няма да видят, няма да разберат. Точно тази малка игра на този идеал, на всичко това, което родителите искат от щерките си, и всичко това, което не разбират. В този смисъл, според мен момичетата от добри и от лоши семейства са едни и същи.

А защо точно това е името на книгата?
Ами, защото това се оказа, че щяло да се продава добре, така ми казаха. Моята идея беше да носи заглавието на разказа, който може би най-много ми харесва „Паскал от Острова на цветята”. Но пък това наистина не е заглавие за книга, може би заглавие за роман, но не за книга с разкази. Много е специфично.

Кое е нещото, което най-силно е повлияло на твоя стил на писане?
Бих казала киното, защото то някак си така и тръгна: като започнах да пиша се опитвах да пиша, за да описвам някакви сценки, а в последствие тези сценки, това написано нещо се превръщаше в разказчета. Последните години така се получи, че трябва да гледам много филми, да чета сценарии, да пиша. И да, бих казала, че точно тази описателност и картинност на киното са ми повлияли най-силно.

DenaВ своята книга интересно място имат традициите, ритуалите, особено силно се откроява в един от разказите например молитвата за дъжд. Какво е мястото на тези традиции в съвременнсото глобално общество?
Точно това ми е интересното. Опитвам се да наблюдавам тези неща, как успяват да оцеляват в този свят. И всъщност в момента светът първо, че е наистина много глобален, става все по малък с всяка година, но е пълен и с контрасти. А това е и един от контрастите: че хората, колкото повече са забързани, заплетени със своите техники, жици и т.н, остава някакво малко пространство за суеверие. Тези суеверия са донякъде и израз на въображението на тези хора. Те са толкова забързани, но им остава време да почукват под масата, да се предпазват от някакви мисили.
В Еквадор бяхме с един професор по антропология, който от години се занимава с една провинция с индианци. Когато отидох там, се учудих как може толкова девствено да са се запазили традициите. В цялото село нямаше компютри, нито един, и цялото село си живе като преди може би 100 години. Имаше знаци на глобализацията, но също така всичко е толкова запазено. В същото време там отиват туристи от западния свят. Интересно ми е как ще се развива контрастът между тези неща и затова си мисля, че и документалното кино ми е интересно, защото то би могло да хване това нещо и да го покаже.

Кои са любимите ти автори в литературата и в киното?
В литературата от българските – баща ми, Деян Енев. Като цяло обичам разказите, късите разкази. Много обичам Борхес, той ми е един от много любимите. Също така Реймънд Карвър. Той, между другото, е живял много близо до моя университет и преди 2 години жена му беше на гости на в градчето и успях да си взема автограф от нея. Тя също е поетеса.
А в киното, обичам режисьори, чийто стил е много ясен и много изразен, типичен. Като видиш например филм на Алмодовар няма как да решиш, че е на някой друг. Но също обичам и Алън Рене, той хем е във френската нова вълна, хем пък не е. Всеки негов нов филм е различен, но винаги го има и неговото силно присъствие.
Напоследък съм на вълна латиноамериканска литература и кино. Бих казала, че като живот, особено в големите градове, са близо до нас, до средиземноморската атмосфера, защото самият народ е формиран от много испански и италиански емигранти. Като творчество обаче са супер различни. Например, този магически реализъм, който няма как да процъфти в България. Няма кой да пише толкова, с толкова въображение. Но се чете в България. Киното е кино на желанието там и въображението е най-важно.

Какво четеш в момента?
В момента чета 3 книги. Едната е за Вин Вендърс. Вчера започнах и „Животът и смъртта в рими” на Амос Оз, много бързо се чете, мисля, че ще я свърша скоро. Наскоро свърших и „Сняг” на Орхан Памук.

Кой е най-големият човек на света днес?
Ами, дядо Добри. Дядо Добри е един човек, който събира пари за реставрация на църкви пред „св. Седмочисленици“ и е абсолютно човек не от този свят, според мен. Иначе стихотворението съм го писала пак за един друг старец. Човек, който си личи, че не е от този свят, и който в същото време оставя всички да го гледат и да са леко стреснати от него.

Momichetata ot dobri semeistvaКаква е твоята лична мечта/молитва?
Напоследък се заглеждам и замислям за масовата мъка на хората. Всъщност, говоря за тези нелегални емигрантни от Мексико или всички онези емигранти, които се опитват да търсят по-добър свят, като напускат своите си страни, за да го намерят. По този начин пък изгубват от себе си и от щастието си, защото изгубват всичко. Надявам се хората да могат да пътуват като мен, да са щастливи, когато пътуват, а не да го правят от нужда.
А за мен лично ми се иска сега да мога да уча магистратура и да имам шанса да направя един хубав български филм някой ден.

Какво мислиш, че е нужно за един млад човек като теб, който се занимава с толкова много неща, да успее да постигне мечтите си?
Всъщност всички тези неща, които правя са малко. Всяко едно, например пътуванията или това с книжката, всяко нещо е било лек завой от задачата и плановете, които съм имала в този момент. Донякъде любопитство, шанс, че е имало кой да ми помогне. Но според мен всеки млад човек трябва да се опита да прави нещо, което е малко встрани от ежедневието му и по този начин ще си намира интересни неща за правене, а след това и да излезе нещо красиво. В Америка наистина толкова ни скъсват от учене, че дори аз си го позволявам да правя това – от вкъщи в библиотеката и няма какво друго да се правиш. Но пък може би наистина от това претоварване ми идва и желанието да правя нещо повече, вземам фотоапарата и тръгвам някъде из града да снимам. И така хем е разтоварване, хем наистина ме откъсва и ме зарежда с енергия.

Прочетете и ревюто на дебютната книга на Дена Попова „Момичетата от добри семейства