Преди доста време прочетох ревюто на Габи Кожухарова за „Синестезия“ (изд. „Изток-Запад“) от Диана Петрова. Тогава все още учех психология в университета и моментално добавих романа в списъка ми за четене. Дори си го подчертах, не само защото Габи рядко ме подвежда, а и заради интереса ми да прочета българска история на тази тематика. Дотогава бях попадала само на една книга (или поне една е останала ярко в съзнанието ми) с главен герой психотерапевт – „Лъжи на дивана“ от Ървин Ялом. По ред причини стигнах до „Синестезия“ чак сега. Признавам си – интересът ми беше пробуден наново покрай изявите на Диана Петрова в инициативата „Писател назаем“.
Още от първата страница темпото на сюжета започва да набира скорост и до края читателят е под напрежение какво го очаква нататък – трудно постижимо и рядко срещано умение. Бях изключително приятно изненадана да попадна на толкова елегантен изказ, лишен от всякаква претрупаност и претенциозност, същевременно издаващ задълбочени познания в дадена област. Не знам как и доколко Диана Петрова е проучвала професията на психотерапевта, но със сигурност описаното звучи достоверно. Ненатрапчивите препратки към различни области на изкуството и философията през целия роман разкриват интелигентната натура на авторката.
За сюжета ми е трудно да споделя нещо повече от неговата рамка, защото историята е многопластова и доста заплетена. Със сигурност не бих ви отнела удоволствието да стигнете до всяко откритие сами.
Разказът се води в първо лице – от психотерапевт, прохождащ в занаят, така непопулярен, подценяван и дори заклеймяван от някои в България. Клиентите на Радослав има псевдоними, отговарящи на основния проблем, довел ги в кабинета му. Главите са кратки и разкриват зрънце по зрънце душевната амалгама на търсещия помощ и утеха в лицето на психотерапевта.
Диана Петрова (снимка: Radio Vox)
Сякаш откривах по мъничко от живота си във всеки един от персонажите. Нищо странно няма, просто хората споделяме общи страхове, терзания и мисли много по-често, отколкото предполагаме. Като ми помагаше да намеря себе си в другия, книгата ме учеше на емпатия. Успях да съпреживея болката на героите все едно са ми близки от реалния живот, да им съчувствам, дори ми се прииска да ги посъветвам (макар че, както и Диана правилно отбелязва – това е последното, което един терапевт трябва да направи). Ето защо „Синестезия“ е важна и бих я препрочитала и подарявала на любими хора. Защото според мен едно от най-ценните качества на литературата е да ни показва що е човечност.
Да не пропусна финала! Тук вече всички мои очаквания бяха надминати. Диана Петрова е обогатила интересната история с обрат в съвсем неочаквана посока и така, след като затворих романа, мигах на парцали и се надявах някой да не ме наблюдава отстрани. Сигурно съм изглеждала глупаво, а и исках да преживея сама мига на осъзнаване и осмисляне на прочетеното в неговата пълнота и завършеност. Това правят с теб истински хубавите книги. Не пропускайте да си подарите това вълшебство!
Не пропускайте ревюто на Габи за „Ана“. Ако искате да научите повече за читателските навици на Диана, посетете рубриката ни „Как четеш“. Интервюто ни с нея пък можете да прочетете тук.
