„Добавено лято“ е моето откритие за това лято.
Прекрасен, приятен за четене и непретенциозен – за разлика от голяма част от съвременните български автори, Евгени Черепов не се е опитал да набута всички възможни идеи в една книга и да напише Романът-на-хилядолетието-даващ-философски-отговор-на-всички-въпроси-за-Живота.
Не, той е написал една прекрасна книга, в чиито страници са запечатани спомени за лета, които са безкрайни по начин, по който биха могли да бъдат само онези лета, преди Животът да се стовари отгоре ти с всичката си проза, проблеми и глупости, изискващи винамние.
„Но за децата лятото беше ваканция. По-големите момчета скитаха по цял ден на колелата си, играеха на топчета в сенките на дърветата, крадяха нарове от предблоковите градини в съседни квартали. Вечер предприемаха експедиция до близките строежи и там разиграваха пазачите, докато успеят да отмъкнат по няколко пластмасови тръби – бяха много удобни за направата на мечове. Малките се появяваха към четири-пет следобед, „строяха бази” в дърветата, играеха на криеница. Бабите им заемаха пейките пред блоковете. Насред оживените разговори, някоя подвикваше контролно към внука си. Към шест започваха да се прибират първите родители. Следваше кратка инспекция за ожулени колене, бърза, но задължителна вечеря, и децата се втурваха отново в игри до стъмване.“
Романът започва с завръщането на главния герой Лъчезар в България. След десет години, прекарани в чужбина, той се прибира вкъщи… Aз лично очаквах някакви изпълнения в стил „Стъклен дом“, драма, разбити семейства и прочее. Нищо такова. Просто един човек, на когото му е писнало от драми, мизерии и всичко останало, се прибира у дома.
Това прибиране е не просто физическо – от чужбина в България, от летището до Стара Загора, то е повече вътрешно, емоционално. Сякаш фокусът на главния герой е бил изместен и чрез това пътуване, чрез постоянното завръщане в спомените си, той се опитва отново да го намести, да види света ясно, без мъглата на натрупания житейски опит да му задава рамки и схеми, към които да се придържа.
Обиколката из България също събужда чувството, че героят просто е посегнал и е спрял времето – осигурил си е една пауза, в която да преоткрие както наяве, така и в спомените си, какво го прави щастлив… И спокоен. Целият роман е… като мързелив неделен следобед, който всъщност изобщо не е неделен, а понеделнишки. Но понеже е лято, вече си загубил бройката на дните…
Краят е малко тъжен. Но краят на всяко лято, дори на добавеното, винаги е тъжен. Аз поне оставам със спомена за една страхотна книга. А това никак не е малко, нали?
Не пропускайте да прочетете и какви са читателските навици на Евгени Черепов в рубриката „Как четеш?“
P.S. Заради този трейлър си припомних колко обичам да пътувам с влак…
