Няма по-голяма радост за страстния читател от тази, да попадне на книга, за която да е имал положителни очаквания, но тя да се окаже много, много повече от това. И ако трябва да използвам оценката от 1 до 5, то на „Добри поличби” (изд. „Прозорец“) на Тери Пратчет и Нийл Геймън давам 5+++. Твърдо вярвам в максимата, че светът е оцелял, защото се е смял. И ако не можеш да се надсмееш над собствените си недостатъци, значи имаш спешна нужда от смехотерапия. Е, Пратчет и Геймън осигуряват солидна доза смях над сериозни и не толкова сериозни теми. В тези 416 страници са успели да обхванат почти всички значими идеи, вълнуващи човечеството. И го правят със замах!
А сюжетът? Той е не по-малко грандиозен, все пак става въпрос за Армагедон, конниците на Апокалипсиса, Антихриста, бродещ по земята, и т.н. Дошло е времето за финалната битка между Рая и Ада, в която сина на Сатаната следва да изиграе най-важната роля. Но лошите объркват нещата и заменят грешното бебе. Така Антихриста отраства като най-обикновено момче, което всъщност е доста симпатично. И докато божествените и демонски армии се събират, ангела Азирафел и демона Кроули ще се опитат да спрат Армагедон, просто защото обичат Земята. Дошли в началото, за да помагат на хората в добрите и лошите дела, те са се привързали към всички чудеса и възможности предлагани на нашата малка планета.
В бъркотията преди Армагедон се намесват една вещица, ловец на вещици, няколко демона и, разбира се, конниците на Апокалипсиса. Всичко това е съпроводено с размишления за свободния избор, доброто и злото в човека, съдбата и предопределеността, закачливи намигания към теми като анорексията, феминизма, религията, околната среда и замърсяването. И накрая щипка магия от прекрасното детско лято, когато всичко е безгрижно и толкова чисто. Вероятно изпускам нещо, но някак си Пратчет и Геймън са успели да обхванат ужасно много в не много голям обем, в който безмилостна критика към човечеството се редува с искрена любов към него.
Те се раждаха в свят, проявяващ към тях враждебност по хиляди дребни начини, а после посвещаваха огромната част от енергията си, за да го направят още по-гаден. С годините на Кроули му ставаше все по-трудно и по-трудно да изнамери някое демонично дело, което да изпъкне на естествения фон на всеобщата гадост. През последното хилядолетие имаше моменти, когато му се приискваше да вземе и да изпрати Долу следната вест: „Вижте какво, давайте да се отказваме още ей-сегинка, да закриваме Дис и Пандемониум и всичкото там и да се местим тука — няма такова нещо, което можем да им сторим, дето те самички не си го правят, а правят и такива неща, дето на нас не биха ни и хрумнали, често с участие на електроди. И електричество, разбира се.“
Един от тях си го беше написал черно на бяло, нали така… „Адът е празен, а всички дяволи са тук.“
…………………………
И тъкмо си помислиш, че са толкова зли, че и Адът не може им излезе насреща, изведнъж вземат да проявяват такова милосърдие, дето Раят не го е и сънувал. Често — от страна на една и съща личност. Разбира се, всичко е заради онова там — свободната воля.
Наистина, отдавна не бях чела нещо едновременно толкова забавно и мъдро. Ако по някаква причина все още не сте прочели романа, то направете го, няма да съжалявате.
И ще завърша с един от любимите ми цитати (а тук те са неприлично много), но понеже съм жена, избрах нещо касаещо феминизма и женствеността, което прави на пух и прах всички сложни и пространни разсъждения за ролята на жената и прочее, обобщено в едно изречение – просто, кратко и ясно.
Тя прочете за Новите жени. Никога не беше осъзнавала, че е Стара жена, но след като се позамисли, реши, че тези и тям подобните етикети са от един дол дренки с романтиката, плетките и оргазмите и че онова, което е наистина важно, е да бъдеш такъв, какъвто си, и то колкото можеш по-яко.
Прочетете още ревютата за другите книги на Нийл Геймън – „Никога, никъде, никой“, „Коралайн“, „Книга за гробището“, „МеждуСвят“, „Океанът в края на пътя“.
