fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

Пленителният „Океанът в края на пътя“ на Нийл Геймън

5 мин.
okeanat-v-kraya-na-patya

okeanat-v-kraya-na-patyaОт октомври миналата година влизах в amazon.com горе долу веднъж на всеки две седмици, за да проверявам да не би случайно Нийл Геймън да е решил да спре да измъчва почитателите си и да е решил да пусне „The Ocean at the End of the Lane“ малко по-рано от предвидения юли. Ами не, не реши. Проверявах и чаках, чаках и проверявах. През това време Нийл гостува къде ли не, провежда четения, държа речи – общо взето правеше всичко вместо да седи и да пише. Гадняр!

Bibliotekata na Niil GeimanНякъде около първи юли книгата все пак излезе и няколко седкунди след това беше в Kindle-чето ми. Прочетох първото изречение и трябваше или да жертвам трите предстоящи изпита, или да изключа четеца, да го оставя настрана и да се съсредоточа върху лекциите си по скучновата за мен материя. Е, честно ви казвам – сърцето ми сигурно е от желязо, щом успях да го направя. Чувах гласове, които ми обясняваха, че така или иначе има сесия и през септември, а сега е най-подходящият момент да си прочета книгата. Слагах четеца до възглавницата си и нощем сънувах, че съм поканена на чай в библиотеката на господин Геймън (говорете ми после, че електронните книги са лишени от романтика!)

Да започнеш да четеш „Океанът в края на пътя“ е като да скочиш от висока скала право в морето – не знаеш какво те очаква, не знаеш дали водата ще е студена, не знаеш дали няма подводни скали, които не виждаш. Знаеш само, че морето долу, под краката ти, те привлича неустоимо. Че не можеш да му откажеш, че му дължиш този скок.

Neil GaimanДокато четях пролога, бях готова да припиша на Геймън много грехове – от мързел до писателско безсилие, включително и криза на средната възраст и опити за самоимитация. Откакто четох „На юг от Брод стрийт“, се плаша от дългото мълчание на любимите си писатели. Прибързала съм.

„Океанът в края на пътя“ е очарователен. И понеже ме питаха – не, не прилича на „Американски богове“. Ако трябва да го сравняваме с нещо, е по-близо до „Коралайн“, „Книга за гробището“ и дори „Добри поличби“, отколкото до „Момчетата на Ананси“ и „Никога, никъде, никой“. Но изобщо не е детска. Зловеща е. Загадъчна. Запленяваща. 

 Макар и недетска, тази книга е като любовна песен за детството – за детството, което могат да имат само момчетата, чийто най-добър приятел са книгите. „I was not happy as a child, although from time to time I was content. I lived in books more than I lived anywhere else.“ В нея има копнеж и нега, има го и онова разбиране за детство, което можеш да имаш само когато вече безвъзвратно си пораснал. „Adults follow paths. Children explore. Adults are content to walk the same way, hundreds of times, or thousands; perhaps it never occurs to adults to step off the paths, to creep beneath rhododendrons, to find the spaces between fences.“

Обичам начина, по който Геймън пише за света си. Обичам как подрежда историята като пасианс – открива еднаgaiman карта, скрива друга. Кара те да мислиш, да свързваш точки, да подозираш, да се надяваш. И го прави с толкова нежен и лиричен език, сякаш разказва не зловеща история за чудовище, изпълзяло от други времена и вселени, а приказка за лека нощ. Тази книга ще стопли сърцата на всички, свикнали да прекарват времето си сред книгите. „I liked myths. They weren’t adult stories and they weren’t children’s stories. They were better than that. They just were.“

Мисля, че много често съм се чувствала като главния ни герой (чието име не научаваме почти до края, но повярвайте ми – не ни липсва) – сякаш книгите са единственото място, където можеш да избягаш. Че и най-ужасното нещо може да бъде забравено или поне отложено сред страниците на някоя книга. Или най-добре – между кориците на любима такава, която няма нужда да четеш, защото знаеш наизуст. Но просто се чувстваш по-сигурен, по-спокоен, в безопасност, докато погледът ти пробягва по познатите редове и познатите думи се редят в главата ти, създавайки стена, отвъд която остава всичко сиво, зло и плашещо.

 Geiman razpisva specialnite ekzempliari ot novia si romanНо „Океанът в края на пътя“ е много повече от жалби по изгубеното детство и невинност. „I do not miss childhood, but I miss the way I took pleasure in small things, even as greater things crumbled.“ В тази книга спят страшно много неразказани истории, но, за разлика от „Звезден прах“, това не дразни. Защото историята за океана в края на пътя, за Лети и нейните майка и баба, за винаги пълната луна над тяхната къща, за чудовището, което иска да прави хората щастливи и по този начин ги съсипва – те са достатъчно плътни, за да те убедят в истиността си.  „A story only matters, I suspect, to the extent that the people in the story change. But I was seven when all of these things happened, and I was the same person at the end of it that I was at the beginning, wasn’t I? So was everyone else. They must have been. People don’t change.“ 

Не знам дали хората се променят, Нийл. По-скоро вярвам, че да. Че книгите, които четем, историите, които разказваме, и хората, които срещаме, ни променят. Че саможертвите, които някой някога е направил за нас, са си стрували.

“You don’t pass or fail at being a person, dear.”