„Чудовището“ е силно емоционален и мъдър роман. За една красива и невъзможна любов, за времето и неговия безжалостен отпечатък, за надвисналата сянка на Чудовището, зад която наднича Забравата.“
Това споделя Стойо Вартоломеев, редактор на дългоочакваната нова творба на Владимир Зарев и собственик на издателство „Хермес“. „Чудовището“ ще бъде на книжния пазар от 14 май, когато в София ще се проведе и официалната ѝ премиера. Преди това обаче споделяме с вас ексклузивен откъс от тази история за старостта, която настъпва, и за младостта, която не иска да си тръгне:
19.
Чака я с нетърпение, с усилваща се в него нервност, с нарастващо вътрешно любопитство, но и с подчинение. „С подчинение“ – звучи неуважително към него самия, направо жестоко, но изглежда, е вярно. Преоблякъл се е в широк бял ленен панталон и ослепително бяла ленена риза, умората му е опакована в бяло и навярно възрастта му още по-силно личи. „Старостта, превъплътена в благородство“ – мисли си той. Ленът мигновено се намачква, лицето му е намачкано от годините, ала бръчките му отиват, придават му мъжественост, примесена с излъчването за святост. Той прилича на светец, донякъде е може би светец именно защото прииждащата старост му пречи да бъде себе си, да бъде добродушният злодей, прекрасното и боготворено чудовище. Развратното и симпатично чудовище, което обича удоволствията, жените, всъщност всички хора, но се възхищава главно на себе си.
Няма какво да прави и разглежда внимателно, като лекар снимката на Ния по бански. Тя изглежда замайващо стройна, подобно на мирис, от нея струи сексапил, обаче лицето ѝ е вмислено и я прибира, превръща я в повече от легнало момиче, преосъществява я в метафора, в нещо, което разделя брега от морето, посредственото многолюдие на плажа от величествената празнота на безкрая. Снимката бъбриво разказва нейната привидна разсъблеченост, но на нея не се виждат очите ѝ, тези невероятни тъмнозеленосинкави, проникващи, понякога тържествуващо сиви очи, в които се пада като в пропаст. Запомнящи се като прободна, като кървяща рана, а сигурно и жестоки в нежността си очи.
„Дори да е била с някого – мисли си вяло Симеон, – тя е сама! Докато е събирала брега с морето, не изглежда да е била изоставена или напусната, а е била изначално сама.“
На вратата се звъни деликатно и възпитано, но в този миг той усеща как объркването го поглъща и се превръща в страх. В дебнещ и непреодолим страх. Изчаква цяла минута, за да се съвземе от унеса си и да свикне със своята боязън, после отива до вратата и отваря. Затъва в нейния аромат на пачули, но най-вече в очите ѝ, които го гледат нахално и очевидно му се присмиват. За секунда тя е забелязала това глупаво и вече намачкано бяло и тази неумела негова суета. Тъпия му копнеж да ѝ обърне внимание и да ѝ се хареса Ния възприема като своя победа. Тя осъзнава, че го преобръща, че го променя, че може би го подчинява, и това ѝ доставя удоволствие, неизразима наслада. Лицето ѝ злорадо светва, после Ния разбира, че може да го засегне, да предизвика съсирените остатъци от мъжката му гордост и да го отблъсне.
– Нося ви баничка – казва мило тя, – със спанак и сирене.
– А аз съм направил кафе, но вие закъсняхте, сигурно е изстинало в кафеварката.
– Закъснях, защото майката на една моя приятелка се развежда и двете ме помолиха да свидетелствам в нейна полза, но аз не желая. – Тя облизва невинно устните си. – Харесвам баща ѝ, физически и всякак. Аз си падам по възрастни мъже, а той е хубавец и е страхотен бриджьор.
– Мисля, че аз също съм приличен бриджьор – съгласява се наивно той.
– Скромничите, чувала съм, че сте невероятен бриджьор.
Ния го заобикаля в коридора и го обгръща с аромата на млада и силна плът.
– Обичам, боготворя бриджа – казва тя, влиза в хола и той става друг, светлината се променя, изпълва се с неравни и драматични полусенки, унесените антикварни вещи, картините по стените нервно се събуждат и сякаш проговарят. – Но мразя шаха. Дядо ми е прекрасен шахматист, ала аз не вярвам в тази игра.
– Шахът е една от малкото игри, в които противниците започват наравно. Винаги наравно, предимството идва единствено от техните умения.
– Точно по тази причина не ми е вкусен. В живота няма равенство, господин Станимиров, всеки и винаги започва различно, гледа да изтласка и нарани другите или поне да ги обсеби.
Владимир Зарев
Ния е осветена от прозореца и докато услужливо насипва кафе в чашките, той има времето и позволението да я разгледа. Цялата. По същия задълбочен и изучаващ начин, подобно на снимката от плажа, да я обозре като въздушна и красива пеперуда, забодена с карфица в хербария. Двойствеността, която момичето излъчва днес, идва от облеклото ѝ, тя носи модерна, затворена до врата блуза, черна, с нарисувани на нея червени устни, и черни, пределно къси панталонки, които порочно подчертават изящните ѝ дълги крака, всъщност нейната невинност. Обувките ѝ са на висок ток и също са безсрамно червени. С облекчение Симеон усеща как страхът му, че Ния няма да дойде, както и сковаващият страх, че тя е тук, отминава и му дава възможност да се върне в старческото си безразличие, в своята мъжка опитност.
Момичето слага баничката в чинийки, а той е начупил шоколад. Ния е толкова сигурна в своето превъзходство, че се усмихва разсеяно. Прекрачила е крак върху крак и така се е заключила, затворила се е за бликналата от прозореца светлина и за неговия поглед.
„Толкова е странно, че тя е тук – мисли си възбудено Симеон, – всъщност момичето е право, в живота няма равенство, а само борба за надмощие и съпротива!“
– Моят баща беше архитект – започва опипващо той – и аз обичам това изкуство, въображението да превърнеш мъртвото, грубо материалното, прагматичното в духовност и във вечност.
Ния се заслушва, но усмивката остава на устните ѝ.
– Ето, днес отново разглеждах в интернет величествената и вгледана, заслушаната в Бога катедрала на Гауди в Барселона. Тя е така различна и стъписващо, непристъпно необикновена, че сякаш наистина е докоснала Бога.
Лицето на момичето изведнъж замръзва и помръква, тя се усеща изненадана, вкарана в неочакван капан и точно по тази причина заплашена и наранена. Прави се, че отпива от кафето и се опарва.
– Гауди е гений, в Барселона има и две негови странни къщи, които привличат туристи от цял свят.
– Не зная кой е Гауди – отвръща някак пресилено тихо в смущението си тя, – а за тази катедрала в Барселона само съм чувала.
Симеон подготвя следващата си плесница, беше решил да ѝ разкаже нещо объркващо и впечатляващо за Поля и Нова телевизия, когато възвърнала спокойствието, а донякъде и надменността си, с привично движение тя се обляга назад и „отключва“ сплетените си крака. Те леко се разтварят и високо, от вътрешната страна на лявото ѝ бедро, където кожата е нежна и хладна като коприна, той зърва оная невъзможна, перверзна и убийствена сламка, същата сламка, която го беше лишила от дъх в гаснещата светлина на бистришкото манастирче. Властен, смразяващ и изпълнен с предателство, страхът го овладява отново, за миг долната му челюст безпомощно провисва.
– За какво ще говорим днес – пита с наслада Ния, – какво ще ми разкажете днес?
„Дори да е била с някого, дори някой идиот да я е изпратил до моята врата – мисли си болно Симеон, – тя е била сама! Тя нарочно е лепнала сламката, тази сламка я свързва с мен и я разделя от мен, господи, тя и сега е сама!“
Снимка на публикацията: Marica.bg
