Пред няколко седмици прочетох статия за пенсионирана медицинска сестра, която избрала да прекрати живота си, защото работата й с възрастни хора й доказала, че със старостта не я очаква нищо хубаво. Жената не е страдала от заболяване, била е на 75 и има съпруг и две деца. Ако се чудите защо пиша това, то има пряка връзка с ревюто ми за „Дребната старица, която наруши всички правила” (изд. „Colibri“) на Катарина Ингелман-Сундберг. Романът засяга една доста важна тема за грижата за възрастни хора и животът им, след като вече са минали определена пенсионна възраст.
Марта се замисли как ли е било в миналото, в селска Швеция, когато старите хора са се премествали в някоя къщичка недалеч от семейната ферма, но са продължавали да вземат участие в работата. Така са имали чувството, че все още има нужда от тях. А сега? На кого му се живееше, след като обществото не се нуждаеше от него?
Тези и други мисли терзаят седемдесет и седем годишната Марта, която живее в старчески дом „Диамант” заедно със своите приятели Кристина, Ана-Грета, Умника и Греблото. Петимата пенсионери водят наглед достойно съществуване, но новото ръководство на старческия дом е наложило доста забрани и ограничаващи свободата правила като вечерен час и намаляване на храната заради икономии. В крайна сметка от възрастните хора се очаква да прекарват дните си в бездейно и тихо стоене в общата стая.
Един ден Марта решава да промени съдбата си и измисля план за обир, който разкрива на своите приятели. Всички са обзети от ентусиазъм и започват подготовката за съвършеното престъпление, което ще ги вкара затвора, защото там условията били по-добри, отколкото в старческите домове. И така, „Лигата на пенсионерите”, както сами се наричат, избягва от дома и отсяда в един от най-луксозните хотели в Стокхолм, откъдето, наслаждавайки са на прекрасна храна и условия, планира своя обир. Той е толкова успешен, че се налага сами да се предадат на полицията. Но това е само началото. Приключенията на петимата приятели тепърва предстоят и включват доста абсурдни и забавни ситуации.
Всъщност най-важното е, че пенсионерите отново чувстват, че живеят, и дори успяват да подобрят физическото си състояние. Любовта не ги подминава и макар да е лишена от страстта на младостта, е не по-малко силна.
Вероятно сюжетът ви напомня за този на „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”, но освен безкрайно дългото заглавие и главен герой в третата възраст, основният фокус в двата романа е напълно различен. Юнасон отправя критиката си към войната и идеологиите, водещи до огромни конфликти, докато Катарина Ингелман-Сундберг насочва вниманието на читателя основно върху това какво се случва с възрастните хора, след като се пенсионират. Как прекарват последните години от живота си, забравени от близките си, обществото, обречени на скучен, еднообразен, а често и унизителен живот.
Харесва ми тенденцията последните години да излизат романи с главни герои симпатични старци. Те ни напомнят, че жаждата за живот няма възрастова граница и най-вече, че днешните старци са вчерашните млади. Подобни книги весело ни намигат и успокояват, че никога не е късно за приключения, дори и на осемдесет години. Марта, Кристина, Ана-Грета, Умника и Греблото доказват, че интелектът, хуморът и съобразителността не се влияят от годините и с тях нищо не е скучно.
