Автор: Етгар Керет, The New Yorker
През последната седмица чувам и виждам популярния лозунг „дайте шанс на Израелските защитни сили (IDF) да победят“ все по-често и по-често. Публикуват го в социалните медии, изписват го със спрейове по стените, викат го по демонстрации. Много млади хора цитират този лозунг във Facebook и изглежда мислят, че се е зародил като отговор на сегашната военна ситуация в Газа. Аз обаче съм на достатъчно години, за да си спомня как се разви той: първо го поставяха като стикери на автомобилите, а чак това се превърна в мантра. Разбира се, този слоган не е насочен към Хамас или към международната общност – той има за свой адресат израелците и съдържа в себе си онзи особен светоглед, който води Израел през последните 12 години.
Първото погрешно предположение, което лозунгът съдържа, е че има хора в Израел, които възспират армията от нейната победа. Тези предполагаеми саботьори могат да бъдат заподозрени дори в мое лице, в моя съсед или във всеки, който поставя под въпрос предпоставките и целите на тази война. Всички тези чудаци, които си позволяват да задават въпроси или да поставят своите опасения относно управлението на страната, завързвайки вещите ръце на армията ни със заядливите си анализи и пораженчески призиви за хуманност и емпатия, са явно единственото нещо, което разделя IDF от пълната победа.
Второ, много по-опасната идея, която този слоган съдържа, е това, че IDF всъщност може да победи. „Готови сме да посрещнаме всички тези бомби постоянно, стига това да приключи веднъж за винаги“, продължават да казват по новините много хора от Южен Израел.
Дванайсет години и пет операции срещу Хамас по-късно (четири от които в Газа), все още ползваме този заплетен слоган. Младежите, които са били още първокласници по време на операция „Отбранителен щит“, сега са войници, които нападат Газа по земя. Във всяка от тези операции имаше десни политици и военни коментатори, които посочваха, че „този път ще трябва да премахнем всички свои спирачки, да изминем целия път, да стигнем до края“. Гледайки ги по телевизията, не мога да не се запитам – какъв е този край, към който така са се устремили? Дори ако премахнем всеки боец на Хамас, някой вярва ли, че желанието на палестинския народ за национална независимост ще изчезне?
Преди Хамас се борехме с Организацията за освобождение на Палестина (ООП), а след това (надявам се, че пак ще ни има) вероятно ще ни се наложи да се изправим срещу друга палестинска организация. Израелската армия може да печели битките, но мирът и спокойствието за гражданите на Израел могат да бъдат достигнати само при наличието на политически компромиси. Но това, според патриотичните сили, които направляват войната в момента, е нещо, което не трябва да бъде изговаряно – защото именно говоренето на тези неща пречи на IDF да победи. Накрая, когато тази операция приключи и преборим мъртвите тела от израелска и от палестинска страна, показалецът ще сочи обвинително отново нас, саботьорите.
През 2014 г. определението за легитимен дискурс в Израел се промени изцяло. Дискусията се раздели между тези, които са „про-IDF“ настроени, и тези, които са срещу военните действия. Крайнодесните бандити, които крещят „смърт на арабите“ и „смърт на левичарите“ по улиците на Йерусалим, и призивите на външния министър Авигдор Либерман да се бойкотират арабско-израелските бизнеси, които протестират срещу операцията в Газа, се смятат за патриотични, докато исканията да се спрат военните действия и изказването на съчувствие към смъртта на жени и деца в Газа се считат за национална измяна. Изправени сме пред едно фалшиво, антидемократично уравнение, което твърди, че агресията, расизмът и липсата на емпатия означават любов към родината, докато всяко различно мнение – особено такова, което не насърчава използването на сила и загубата на човешки животи – не е нищо повече от опит за разрушаването на Израел такъв, какъвто го познаваме.
Изглежда в момента ни се случват две войни. На единия фронт армията воюва срещу Хамас. На другия – министър, който в изказване пред парламента нарича арабските си колеги „терористи“, и хулигани, които нападат мирни активисти в социалните медии, заедно преследват „вътрешния враг“ – всеки, който говори различно. Няма съмнение, че Хамас представлява заплаха за нашата сигурност и за сигурността на нашите деца, но може ли същото да се каже за артисти като певицата Ахиноам Нини, комедийната актриса Орна Банаи или съпругата ми, кинорежисьорът Шира Гефен, всяка от които е хулена по доста заплашителни начини, когато публично изразяват тревогата си за смъртта на палестински деца? Наистина ли сме толкова слаби и изплашени, че да се налага всяко мнение, което се различава от консенсусното, да бъде заглушавано, за да не провокира смъртни заплахи не само срещу изказващите го, но и срещу техните деца?
Много хора опитаха да ме убедят да не публикувам този текст. „Имаш малко дете“, ми каза един приятел снощи. „Понякога е по-добре да си умен, отколкото да си прав“. Никога не съм бил прав, вероятно и не съм особено умен, но искам да се боря за правото си да изказвам своето мнение със същата свирепост, която IDF показват в момента в Газа. Тази война не е за моето собствено мнение, което може би е грешно или нелепо. Тя е за мястото, където живея и което обичам.
На 10 август 2006 г., в края на втората Израелско-ливанската война, писателите Амос Оз, Аврам Йехошуа и Давид Гросман дадоха пресконференция, на която призоваха правителството да поиска незабавно прекратяване на огъня. Бях в едно такси и чух репортажа по радиото. Шофьорът тогава каза: „Какво искат тези лайнари, а? Не им харесва Хизбула да страда? Тези задници не искат нищо друго, освен да мразят нашата страна.“ Пет дни по-късно Давид Гросман погреба сина си във военното гробище в Планината за почитане на паметта Херцел. Очевидно този „лайнар“ е искал още няколко неща, освен да мрази тази страна. Най-важното, искал е неговият син, а също и много други млади мъже през онези излишни последни дни на военни действия, да се прибере жив вкъщи.
Ужасно е да направиш истински трагична грешка, която може да струва много животи. По-ужасно обаче е да правиш тази грешка отново и отново. Четири операции в Газа и огромен брой израелски и палестински сърца, които спряха да бият, а ние отново сме на същата позиция. Единственото нещо, което всъщност се промени у израелското общество, е толерантността към критиката. По време на настоящата операция става ясно, че дясното крило е изгубило своето търпение към очевидно убягващия му термин „свобода на словото“. През последните две седмици видяхме десните да бият по левите, Facebook-съобщения, които обещават на леви активисти да бъдат пратени в газови камери, и доноси срещу всеки, чието мнение би забавило военните по техния път към победата.
Оказва се, че кървавият път, по който вървим операция след операция, не е чак толкова цикличен, както сме си мислели. Този път не е кръг, а слизаща надолу спирала, която ни води към нови низини, които, ще имаме нещастието да изживеем.
Материалът е публикуван първо на иврит в Yediot Ahronot. Превод от английски: Александър Кръстев.
