fb
Ревюта

За вътрешното страдание в „Употреба на човека“

9 мин.

Днешната ни препоръка за смислено четиво е книгата „Употреба на човека“ от Александър Тишма (изд. „Аквариус“, преводач Русанка Ляпова). Предлагаме ви да прочетете ревюто на Мартин Касабов, публикувано първо в Портал „Култура“.


Границата между живота и смъртта е толкова тънка и е толкова лесно да я прекрачиш.

Александър Тишма
Снимка: Уикипедия

„Употреба на човека“ (1976) е изтощителна книга за човешкото страдание. Макар да се развива предимно в Нови Сад, Югославия, преди, по време и след Втората световна война, тя е колкото за външното, толкова и за вътрешното страдание. Би било подвеждащо да я определим като военен роман, защото в нея отсъстват престрелки, окопи или героични подвизи. Войната присъства, но основните сблъсъци са в сърцето и ума. Александър Тишма безпристрастно проследява десет години от живота на героите си, разкривайки постепенно тяхната психология, склонността им към идеологически подхлъзвания и преди всичко опустошителната им самота в един свят, в който физическото оцеляване не гарантира и душевното съхранение.

Историите се преплитат и дезинтегрират сравнително рано. Тишма ни разказва съдбата на героите, далеч преди да ги опознаем. Това смело сваляне на картите допълнително внушава трагична обреченост, която като гранитен блок се издига в света на тези съвсем обикновени хора. Захвърлени и завъртени от урагана на омразата, изборите им нямат голямо значение, но умението на писателя като дистанциран хроникьор убедително внушава, че това не са персонажи, с които авторът разиграва театър и по свое усмотрение избира как да завърже сюжета. Това са действителни хора. В сподавения вик на правдивия разказ, в детайлното описание на всекидневието им и в мъдрото приемане на живота с цялата му трагичност и ирония е скрито голямото постижение на „Употреба на човека“.

Романът започва с учителката Ана Дрентвеншек (или Госпожицата), която записва в своя дневник, озаглавен Poesie, всекидневните си романтични и прозаични тревоги. До съдържанието на дневника читателят стига чак към края на романа, тъй като Тишма го използва като ефикасна рамка и силен емоционален катализатор за двама от героите. Първите страници са ситуирани в средата на 30-те години, когато в Нови Сад започват да пристигат първите бежанци. Преди да почине от заболяване на жлъчката, засрамена, Ана моли своята любима ученичка Вера да намери дневника и да го изгори.

На Вера не ѝ ли се струва, че дневникът на Госпожицата, който от началото до края звучи трагично, в същото време е и един фарс, ако се разглежда на фона на суровите житейски обстоятелства, които на практика са я заобикаляли? Защото тя, в края на краищата е избирала, докато на мнозина, на милиони, това право е било отнето.

Вера Кронер е младо момиче от еврейски произход, приятелка на съседското момче Милинко, който е най-позитивният и светъл образ в книгата, но съдбата му е смразяващо жестока. Чичото на Вера е немски войник, чиито кошмарни впечатления от фронта обсебват брат ѝ Герхард и събуждат в него страст да убива. В разгара на войната Вера, заедно с баща си и баба си са изпратени в концентрационен лагер. Баща ѝ е разстрелян по пътя, защото се свлича от умора, а баба ѝ е изпратена в газовите камери. За да опази живота си, Вера е принудена да проституира.

Средое Лазукич, друг от учениците на Ана, става сръбски партизанин и заклет комунист след няколко години, прекарани из бардаци и кръчми, където заплашва млади жени с проверка на документите, за да му се отдадат сексуално. В края на романа Средое открива дневника на Ана и се среща отново с Вера. Двамата го прочитат и осъзнават, че от тях зависи дали да изпълнят последната воля на учителката си и да заличат един живот, а с него и една болезнена епоха на смърт и унижения.

Дори само с това, че действието се развива предимно в Нови Сад, романът веднага става любопитен. Едва ли мнозина са открили в учебниците по история какво се е случвало в по-малките европейски градове по време на нацисткия режим. Нови Сад не е Берлин, Париж или Варшава, не е място на значими маневри и славни битки. И все пак това е кръстопът, където мнозина са изгубили живота си по един или друг начин. Живописни, но и същевременно банални са много от описанията. Тишма рисува пъстър пейзаж на града, който включва драматични събития, без да пренебрегва прозаичното богатство на всекидневието. В тази многолика картина влизат сърби, германци, евреи и унгарци. Един врящ казан от националности и често противоположни разбирания за света. И все пак преди войната – място на относителна хармония.

Интересно е също, че героите на Тишма до един са губещи. Насилието на войната отнема достойнството им и дали поради обстоятелства, или вродени пороци, те неизбежно се препъват в кълбото от прежда, което трябва да ги отведе извън лабиринта на моралната релативност. Крушението, което претърпяват, в опита да се измъкнат, да открият любов или смисъл, дори след като са избегнали хватката на смъртта, им отнема очовечаващата връзка с цивилизацията, запраща ги в първобитно драпане за оцеляване или изважда наяве първичните им импулси. Светът около тях е задушаващ като примката на бесило, заслепява ги като мъгла. Подходяща е корицата на София Попйорданова, в която се чете сивата безпомощност на един монолитен свят, който премазва героите.

„Всичките ми романи си автобиографични“ – твърди Тишма, което не означава, че е преживял събитията, описани в „Употреба на човека“, а че е бил пряк свидетел на някои от тях, че споделя отчуждеността на героите. Роден през 1924, Тишма е едва на 17 години, когато Югославия е окупирана. Интересно е, че спомените му от тези години се събуждат по-късно, когато през 60-те пътува до Полша и посещава Аушвиц. Дотогава са останали внимателно скрити в съзнанието му, вероятно като акт на самосъхранение. В един от дневниците си Тишма описва себе си като насекомо, което е преживяло отровния спрей и пише, за да разкаже на потомците зверствата на техните бащи и дядовци.

„Употреба на човека“ е втора книга от военната трилогия на Тишма. The Book of Blam (1971), която все още не е преведена, се явява първа. В нея оцелял от унгарската окупация на Нови Сад се разхожда из бившата еврейска улица и си припомня миналото, докато романът се оформя като модерна версия на Книгата на Йов. Третият роман е озаглавен „Kapo“ (1987). Действието се развива в Баня Лука и разказва истинската история на хърватски евреин, отгледан като католик, който се превръща в мъчител, за да оцелее. Тишма открива детайлите в немска книга, която описва свидетелството на нацистки командири от химическата фабрика в Аушвиц. Не е трудно да си припомним, че това е светът на еднопосочния камион на Гьоц и Майер от романа на Давид Албахари.

Поетът и редактор Чарлз Симич коментира в текста си за „Употреба на човека“, че Тишма пише за личния живот на хора, които са оставени на милостта на исторически събития отвъд техния контрол. Жертви и убийци, които той успява да представи ясно, без да ги осъжда или опрощава.

Това е пълна лудница, Средое, разбери, лудница, в която пазачите може би са по-луди от онези, които пазят. Тези викове, това крещене, тези удари с палките, това гъчкане и дърдорене, и постоянно преброяване те правят примирена. О, как само си примирена и дори послушна, толкова примирена и послушна, че се усмихваш на войниците, които нахълтват в къщата като вълци, и когато някой те избере, отиваш с него в кревата и тръпнеш от благодарност, и го прегръщаш, и целуваш, и поклащаш хълбоци шантаво, шантаво, само и само да е доволен, за да не те докладва и да не те пребие Хандке с пръта.

Изобретателната перспектива на дневника, който Вера и Средое прочитат в края на романа, в допълнение с разместването на времевите линии и главата от първо лице на Вера раздвижват структурата и създават книга, която принуждава читателя да внимава. „Употреба на човека“ не е лятно четиво, нито е патетичен военен роман, който самоцелно да шокира или да усилва изкуствено човешкото страдание. В допълнение към тези качества трябва да се отбележи, че поради политическата дистанцираност на автора никъде по страниците не се усеща уклон към комунизъм, нацизъм или каквато и да е друга идеология. Унижението и болката са индивидуални, всеки от героите носи своя кръст сам.

В крайна сметка Тишма явно е съгласен, че след Аушвиц не може да има поезия. Изводите му са песимистични. Пречупеният човек не може да обича, нито да се върне в невинните детски години, където да сътвори отново онова минало, ненакърнено от студеното острие на войната.


Можете да поръчате книгата „Употреба на човека“ от Ozone.bg.