Мия Коту израства в Бейра – вторият по големина град в Мозамбик, в семейство на португалски емигранти. Обстоятелството, че е бял мъж и носи женско име, често го е поставяло в сложни ситуации. Следва медицина, но прекъсва след третата година, за да се отдаде на журналистическа дейност. След десет години работа в редакциите на два вестника и едно списание се връща в университета, за да завърши образованието си. Определя се като „щатен биолог и писател в свободното си време“.
Мия Коту е най-превежданият мозамбикски писател и един от най-известните съвременни африкански автори. Той е автор на 6 сборника с разкази, 15 романа, стихове, детски приказки. „Край никой път“ (изд. „Жанет 45“, преводач: Даринка Кирчева) съдържа два сборника със събития, пейзажи и притчи. В тях една жена отлита с пеликаните, друга услужва с плача си; един мъж загребва с веслата си небето, друг разхожда риба на каишка; едно дете се гуши в обувка, друго мечтае да остарее час по-скоро… Свързвайки африканската устна традиция с европейската книжовност, той дава възможност на читателя да се докосне до един магически, причудлив свят, в който смешното и тъжното, мъдрото и обикновеното присъстват по смайващо естествен начин в тъканта на битието. Надникнете в света на Мозамбик и Мия Коту с нашия подбор от впечатляващи цитати!
– Искам да пътувам чак когато напълно ослепея.
Учудих се. Не отвърнах, очаквах да се доизясни. И тя наистина продължи:
– Преживях всичко толкова красиво, че ми се посещават само места, които вече да са вътре в мен. („Бартоломиня и пеликанът“)
– А тя вижда ли ни там, от оная звезда, където е отишла?
Баща ми не отвръщаше. Той, който имаше думи за всичко, се препъваше винаги в същата тишина. Майка ми – нея никога с нищо не споменавахме. Тя не беше нито същество, нито вещ, нито повод за свещ. Дори и не отсъствие. И тъй като не беше нито лице, нито минало, тя се изплъзваше от спомена. Моят старец бягаше през девет сърца в десето, далеч от тъгата. („Майсторът на светлини“).
Не за вода изпитваше жажда. Искаше думи. Не изтървани от употреба и злоупотреба, а нежни думи като тревата след дъжд. Думи за разпалване на вяра и надежда. Старецът обеща да прерови всичките си словесни запаси и да открие там съставките за разпалване на най-помръкналия живец. Замисляше тайния си кроеж: ще проникне в съновидението и оттам ще измъкне низ от думи. („Смъртта, времето и старецът“)
Животът е движещ се път под краката на времето. („Написаният“)
Съществува човекът, това е факт. Трудно е да съществува човешкото. Животът разпаря, човекът вдява конец, кърпи дрехите на времето. („Гатанката“)
Смеят се. Казват, че съм луда. За зла участ, не съм. Когато си луд, животът никога не те наранява. Аз съм от друг живот, не произлизам от никого, не съм се отправила към никой Бог. („Край никой път“)
С времето престанаха да ме мъчат болките. Така сме устроени, с рехави ребра, промеждутъчни кухини и входове, та сърцето да бъде изложено и ранимо.
Венансио се погаждаше с насилието, както човек се чувства в родната си реч. Аз се погаждах с плача, както човек поддържа собствения си корен. Плачех без право на хълцане, усмихвах се без достъп до смях. Кучето свиква да яде огризки. Както аз свикнах с остатъци от живота. („Очите на мъртвите“)
Гледах времето, душех реката. Познавах приликите им – време и вода. И двете ми бяха отнели деца, мечти, имане. Вече бях седял на брега на времето. Спрях живота си там, излегнат на брега. Сетне открих, че няма бряг. Всичко е течение, брегът само привидно е спрял. („Розита“)
За какво му било да бъде дете, щом му липсвало детството? Този свят не бил за детинщини. Защо ни създават така невръстни, толкова малки, щом животът се явява винаги отложен за други възрасти, друг живот? Трябвало е да ни създадат вече пораснали, научени да мечтаем със сметка и мярка. („Реката с четирите светлинки“)
Когато той ме заговори в оня най-първи ден, съзнах, че дотогава изобщо не бях говорила с никого. Онова, което съм правила, е било изтъргуване на дума в спазаряване на чувство. Говоренето е друго нещо, то е свещеният мост, на който се крепим, надвиснали над пропастта. („Прощалната“)
В Мозамбик замълчаванията са естествена част от разговора и хората не се боят да ги споделят. Тишината за тях не е липса, а моментът, в който мъртвите и изгубените си общуват с нас. От дете съм научен да не се страхувам от тишината, а да се вслушвам за гласове и музика, които могат да се чуят единствено в отсъствието на думи. („Т, тишина“)
Страхът от грешка е може би най-голямото ограничение, което ни се налага. („Г, грешка“)
Майката седна с писалка в ръка и за сетен път преправи разкривения почерк на детето. Беше се уморила да прикрива изостаналостта на момчето. Другите имаха деца. Тя имаше болест. Нелечима, неотменима. Дори и той да издъхнеше, на предела на въздишката, дори и тогава щеше да упражнява и занапред своето майчинство. Жената е майка дори когато вече не е. Всяка майка е пожизнена. („Малоумното момче“)
Нека оставим Зузе да лети, той вече нямаше къде да падне.
В този свят такива птици нямат място за кацане. Там, където той се намира, е друго небе. („Падащият мъж“)
Писането е политика, доколкото разкрива автора на мечтите у всеки от нас. Добрата история винаги те подтиква да се бориш за по-добър свят. („Политика“)
Момчето живееше в унес. Толкова малко извличаше от мига, че по-късно си спомняше само онова, което не се е случило. Каквото и да го питаха, никога не улучваше. Дори и най-простото – името си. Всеки път казваше нещо различно.
– Кой съм аз?
Майка му го извиняваше с увъртания:
– Ами то човек никога не изпълва името си. Чак когато умре, всеки се изляга в своето. („Малоумното момче“)
Всъщност никой никого не познава. Всеки е обложка на друга книга. („Другата“)
Ако бях къща, щях да искам да съм прозорец.
Защото прозорецът е онова, което къщата не е – празнотата, където тя мечтае да бъде свят. („Написаният“)
Очакването е тъкане, човек създава присъствия с вътъка на отсъствието. („Писмата“)
Не съществува земя, съществуват опразнени морета. („Рибата и човекът“)
Можете да поръчате тази книга и други ненамалени продукти с 5% отстъпка от Ozone.bg, като ползвате код AZCHETA21Q3 при завършване на поръчката си.
