“Несъмнено животът ми не е по-интересен
от вашия, но не е и по-малко.
Просто един живот.
Само че е единственият, с който разполагам.”
В едно интервю Фредерик Бегбеде казва, че разтърсващите събития в живота му го вдъхновяват да пише. Когато се влюбва, създава „Мемоари на един откачен младеж“, когато се развежда по книжарниците излиза „Любовта трае три години„, а „Прозорци към света“ е написан след ужаса от 11 септември.
Пътищата на музата са неведоми. Писането като антидепресант и дългосрочна терапия за писателя е доста далновидно решение, струва ми се.
„Един френски роман“ (изд. „Colibri“) е автобиографична книга, написана след 36-часовия престой на Бегбеде в затвора за употреба на наркотици на обществено място.
В „търсене на мимолетното удоволствие“, в опита си да се самоунищожи един френски писател попада в ареста и това жалко, по думите му, премеждие се оказва твърде неприятно изпитание.
Черновата на „Един френски роман“ е написана наум, като единствен начин да се избяга от действителността, от страха, клаустрофобията и самосъжалението.
Затворен, без книги, антидепресанти и други забавления, той за пръв път чувства толкова влудяващо осезаемо липсата на свобода.
Като акт на самосъхранение Бегбеде се обръща към своето минало, за да потърси път пред себе си. Единствената му надежда е писането да съживи детските му спомени, които доброволно е изгубил, в опита си да се освободи от предразсъдъците, комплексите, самодоволството, сковаността, снобизма и лъжите.
“Литературата си спомня онова, което сме забравили – да пишеш означава да четеш в себе си.”
“…четенето като средство за премахване на времето, а писането – като средство за задържането му.”
Детството на писателя не е било белязано от войната, но родителите му, макар и несъзнателно, пазят спомена за нея и всичките им проблеми са пряко свързани със страданието, горчивината и омразата на онези времена от историята на Франция. Войната дамгосва и всички следващи поколения.
“Кокаинът присъства в моите книги, но не за да се правя на отворен или на траш (…), а защото изразява нашата епоха. Той е метафора на постоянното настояще, без минало и бъдеще.”
А същинският въпрос е защо толкова много хора не искат нито да си спомнят, нито да се надяват? И защо младите хора са изначално отчаяни, “…защо се стремят към каквото и да е крайно изживяване…?”
Истината, разбира се, съвсем не е толкова проста, колкото изглежда.
Бегбеде с дъщеря си Клое
Петдесет години след края на Втората световна война единствената натрапчива мисъл е бил комфортът (до бунтовете от 1968) и удоволствието (след ’68 г.). Борбата тогава е за живот, по-лек от този на предишното поколение. За целта било нужно да се живее интензивно, да се опита всичко до край, до крайност. Тогава консуматорското общество бележи своя разцвет.
Когато браковете на неудовлетворените следвоенни младежи се разпадат, децата страдат, независимо дали са материално презадоволени. Те страдат от лъжите, премълчаването, отричането и се самообвиняват. Парите не са ваксина срещу нещастието.
Обременеността на такъв живот изглежда неизбежна. Създава се поколение деца, които няма как да не повтарят грешките на родителите си. Деца, нещастни от това, че светът, който са обичали, е изчезнал, без да счита за нужно да си вземе сбогом.
Детство на отсъствие, мълчание и несбъднати надежди няма как да създаде уравновесен и уверен възрастен. Такова детство ви обрича никога да не пораснете.
И тук някъде се появява малката дъщеря на Бегбеде с нейните тривиални, но и необикновени открития, които преповтарят бащините, „защото светът вече не е същият, но етапите не се променят“. Детето придава смисъл, омиротворява и спасява. То е като камъка, който се движи по водата – метафора на вечността и безсмъртието. Завещаното ДНК, което осигурява безкрайността на крайния човешки живот.
Прочете още ревютата за „Първа равносметка след Апокалипсиса“, „Помощ, простете“ „Почивка в кома„, „6.66 евро“ и „Любовта трае три години“.
