Всяка уважаваща себе си история за четене на Хабермас започва или със срив, или с амбициозно участие в конференция по комуникации. Моята започна със срив. Не от вида „драматично приключване на връзка“ (въпреки че и това съм преживявала с теоретични концепции), а от вида, в който университетът любезно ти напомня, че мечтата ти за докторантура по история на българската журналистика „не може да бъде осъществена към този момент“. Което, преведено от академичен на човешки, значи: „не и тази година, не и тук, и най-вече – не и сега, когато си си повярвала прекалено“.
В края на 2024 г., в деня, в който съдбата ме сряза академично (или поне така го почувствах), аз направих нещо, което всяка рационална, балансирана и икономически отговорна личност би направила – отидох на Коледния панаир на книгата с идеята да купя само една книга – „Едно ново структурно изменение на публичността“ (изд. “Критика и хуманизъм“, преводач Стилиян Йотов). Ала в традицията на най-опитните книгохолици, напуснах панаира с десет нови заглавия и с извинението, че поне Хабермас е в торбата.
Книгата попадна в списъка ми по повече от един начин. От една страна, като човек, който професионално (а вече и научно) се занимава с комуникации, нямах право да съм я пропуснала. От друга – още помня как в обедната почивка, прекарана в офиса на Форум Гражданско Участие, обсъждахме с Мирослав Цеков (председател на организацията и чудесен читател, между другото) новото издание на Хабермас. Беше се върнал от панаира с книгата в ръце и искри в очите, а моите ръце се почувстваха внезапно твърде празни. Не след дълго я имах и аз.
Само че я четох много по-късно. Когато разочарованието от несполучливото кандидатстване за докторантура още стоеше като възел в гърлото ми, иронично придържан от неудовлетворения копнеж за академична принадлежност. Обаче – науката за комуникациите не ме беше изоставила. Тогава още не знаех, че ще имам сили да кандидатствам отново – този път успешно – и ще бъда докторант по медийни и комуникационни стратегии в дигитална среда в Софийски университет. Но знаех, че имам нужда от нещо, което да ми върне смисъла, причината, мотивацията. А, Юрген Хабермас, този възрастен немски философ с повече академични титли от нобелови лауреати на метър, ме чакаше, за да ми напомни, че публичността може да бъде не просто поле на изследване, а инструмент за демократично оздравяване. Дори (и особено) когато тя изглежда като чат група с 68 непрочетени съобщения и трима блокирани потребители. Хабермас не ми каза „ставаш за наука“, но ми прошепна: „има смисъл“.
Философия в епохата на алгоритми
„Едно ново структурно изменение на публичността“ е своеобразно продължение, доразмисляне, мета-отговор на класическия труд на Хабермас от 1962 година – „Структурни изменения на публичността“. Разликата е, че сега живеем в дигитална епоха, където публичността е не просто променена, а раздробена, взривена, алгоритмизирана. Хабермас се завръща с един тих вик – или викната тишина – за нова делиберативна политика, за възстановяване на смисъла на публичната сфера и нейната роля в демократичния живот.
Да, звучи абстрактно. И да, това е Хабермас – гъст, строг, концептуален. Но под всяка натежала от теоретични обобщения страница стои изгарящото усещане, че тази книга е написана с тревога. Защото въпреки че интернет беше мечтаната арена за пряка демокрация, се оказа и капан за вниманието ни, за способността ни да аргументираме, да вярваме в истината, дори да я търсим. Хабермас анализира фрагментирането на обществото в самозатворени балони, в които всяка публика си има своя истина и своите герои, но никой вече не говори на всички.
Революцията на един (отегчен) публичен разум
„Едно ново структурно изменение на публичността“ е нещо като късен sequel на фундаменталния труд „Структурни изменения на публичността“. Тогава Хабермас буквално преобръща представите за това що е публичност – не като даденост, а като резултат от исторически и социални трансформации. Десетилетия по-късно, във време, в което TikTok определя вкусовете и емоционалния обхват на масите, Хабермас се завръща с въпрос: какво се случва с публичността днес?
Отговорът, уви, не е обнадеждаващ. Интернет не донесе онази мечтана „пряка демокрация“, каквато очаквахме. Вместо това получихме фрагментирани, враждуващи „публики“, които споделят повече емоджита, отколкото аргументи. „Делиберативната демокрация“, към която философът все още се стреми, изглежда като леко наивна утопия – но, забележете, утопия, в която си струва да вярваш.
Книгата е академично предизвикателна. С други думи – не става за четене преди лягане, освен ако не страдате от тежка форма на безсъние или имате неутолим глад за нормативни теории и сложни концептуални разсъждения. Но зад тежкия академичен език стои едно искрено и тревожно усилие да се запази нещо съкровено – възможността за разумен, информиран, съвместен разговор за това как искаме да живеем. А тази възможност се оказва все по-застрашена в шумния пазар на мнения и алгоритмична ярост.
Структурните изменения 2.0: Време е за нова публичност… или поне за по-качествена връзка с Wi-Fi
Шейсет години след като първата му книга разтресе теоретичната сцена като добре обоснован трус, Хабермас се завръща, за да ни обясни какво изобщо стана с тая прословута публичност. (Сякаш и той самият не може да повярва.)
В новия текст с превод на Стилиян Йотов, който е не просто точен, а направо нежно академичен – Хабермас прави болезнено точна диагноза на нещо, което всички усещаме, но не знаем как да назовем: разпад на общия хоризонт. Не просто на мненията, а на самата способност за взаимно разбиране.
Той разглежда как дигиталните платформи – особено социалните мрежи – са трансформирали публичността от място на дебат в арена на паралелни монолози. Публичността вече не е форум, а алгоритъм. Не е арена на аргументи, а състезание по видимост. Не печели този, който е най-аргументиран. Печели този, който се появява най-често в сторитата на инфлуенсърите.
Книгата разгръща тезата, че вместо да сме в ерата на „делиберативната демокрация“, сме в ерата на „делириумната демокрация“. Интернет, вместо да бъде арена за рационален дебат, се е превърнал в буре без дъно, в което всеки излива мнението си, а алгоритъмът вдига ръце и казва: „Ако ще си говорим за истина, първо платете за промотиран пост“.
Иронично е, че в свят, където всеки вече може да бъде публицист, почти никой не чете внимателно. А Хабермас настоява именно за това – внимание. Устойчивост на мисленето. Някаква форма на интелектуален колективен живот, който да надвиши реакциите под постовете за избори и инфлуенсърски кризи.
Делиберативна утеха: Когато академичният свят не е в Instagram, но е жив
„Едно ново структурно изменение на публичността“ не предлага утопични решения. Напротив. Хабермас е реалист. Той говори за делиберативна демокрация не като за възможна утре сутрин, а като за процес, който изисква институции, медии и хора, които все още вярват, че думите имат значение. Че не всяка истина е удобна, но всяка лъжа е опасна. И че смисълът не се определя от броя лайкове, а от броя пъти, в които някой се е замислил над него.
Тази книга не ме накара да вярвам, че светът ще се оправи с един пост. Но ме накара да повярвам, че все още си струва да говорим. Да мислим. Да спорим разумно. Да пишем – дори рецензии.
Личната публичност на една читателка
Не знам дали бих написала същото това ревю, ако не бях преживяла отказа от докторантура и последвалото второ кандидатстване. Не знам дали щях да усетя така силно нуждата от тази книга, ако не бях се захванала професионално със стратегии за комуникация в дигитална среда. Не знам дали изобщо щях да пиша за нея, ако не ми беше припомнила онова, което цялото ни поколение сякаш забравя – че разумът не е старомоден, че аргументът не е изчезнал, че дискусията не е загубена.
И ако ви звучи претенциозно – ами, така да бъде. Защото в свят, в който говорим за всичко на висок глас, най-важните неща трябва да бъдат казани ясно, дори да се наложи да ги прошепнем с гласа на Хабермас.
Защо изобщо да четем Хабермас?
Може би защото имаме нужда от ориентири. От спойки между науката, медиите, политиката и гражданското участие. От теоретичен апарат, който не просто да се размахва по конференции, а да бъде практичен компас. Хабермас не е лесен за четене, но е трудно да го оставиш, когато веднъж влезеш в ритъма на мисленето му. Той ти напомня, че демокрацията не е просто система, а практика, усилие, битка за разбиране.
Докато четях книгата, си мислех, че Юрген Хабермас, ако беше живял в България, щеше да си изключи телефона, щом чуе думата „публичност“. Или щеше да има постоянна колона в „Дневник“ със заглавие „Защо не можем да се разберем, бе хора“. Но всъщност – той не се отказва. И това му вярвам.
И в крайна сметка, когато затворих последната страница, вече не бях същият читател. Не бях същия комуникатор. И – най-хубавото – отново имах глас, който искаше да говори научно, да участва, да пише. И да вярва, че публичността, макар и променена, все още е терен за съпротива, създаване и смисъл.
Ако сте човек на комуникациите, журналистиката или просто търсач на идеи – не се плашете от Хабермас. Просто го поканете на обяд. Той говори дълго, често сложно, но ако имате търпение, ще си тръгнете с пълни ръце. И с по-силно сърце.
„Едно ново структурно изменение на публичността“ и други книги на Юрген Хабермас можете да откриете в Ozone.bg
