Историите за дълги пътешествия и житейски търсения винаги успяват да ни трогнат, но някои от тях просто не можем да забравим. Такъв е случаят с „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ (изд. „Милениум“) на канадската писателка Ема Хупър. Книгата направи световната си премиера на български език през 2013 година, изпреварвайки дори английското издание, и стопли сърцата на читателите. Дебютният роман на чаровната авторка доказва, че тя е разностранно талантлива – освен като професионална музикантка, Хупър жъне успехи и на литературния фронт.
Водени от носталгията по соления дъх на океана, от екипа на „Аз чета“ събрахме въпросите, които „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“ неотдавна породи у нас. Сега с удоволствие ви представяме ексклузивното ни интервю с Ема Хупър. Отговорите й ни накараха да се влюбим още повече в нея и творчеството й – не пропускайте да я опознаете и вие :)
Как приехте новината, че България ще е първата страна, където ще бъде издадена „Ета, Ото, Ръсел и Джеймс“?
Почувствах се едновременно развълнувана и изненадана. България има страхотна читателска култура и възможността да стана част от нея много ме поласка… макар че беше забавно най-първият екземпляр от книгата да пристигне на прага ми, а аз да не мога да го прочета! Имам нужда от малко уроци по български! :)
Кое е най-дългото пътуване, което сте предприемали?
Хм… от географска гледна точка, веднъж прекосих цяла Канада, също като Ета, само че с влак, а не пеша. Отне ми близо месец и беше прекрасно. От времева гледна точка, най-продължителното ми пътуване е петмесечното ми самотно къмпингуване из Европа, когато бях на 21… Тогава бях много бедна и много щастлива. Накрая, от гледна точка на усещане за продължителност, трябва да посоча единайсетдневното ми колоездене от Шотландия до Южна Англия… През цялото време валеше и през цялото време зъзнех от студ… и все пак ми хареса.
Българската корица е дело на Ина Бъчварова и Владимир Венчарски
Защо Ото, а не Ръсел?
В съвременната култура упорито битува вярването, че онеправданият е най-заслужилият и накрая винаги ще успее, но в реалността нещата невинаги стоят по този начин. Понякога онеправданият си остава онеправдан и губи съревнованието. Ета се влюбва първо в Ото и обича най-много него. Това обаче не означава, че Ръсел е предопределен да се проваля във всеки аспект от живота си. Ето защо Ета го окуражава да открие своето голямо приключение, път, който ще извърви като победител. И той го прави.
Казват, че солената вода – море, пот или сълзи – лекува. Затова ли Ета решава, че трябва да стигне до океана?
Океанът в цялата си грандиозна необятност и пустота може да символизира новото начало, но също така и освобождаване от досегашната ти същност – нищо друго освен вода и завинаги вода, от която да създадеш новото си Аз. Това е мисията на Ета – изцеряване от натрупаните през целия й живот болки и преоткриване на себе си в остатъка.
Ета започва да забравя и това е една от причините да се отправи на голямото си пътешествие. Каква е същността на нашата памет? Можем ли да живеем без нея?
До голяма степен ние представляваме нашите спомени; те са основата, върху която изграждаме същността си. Огромна част от представата ни за самите нас се състои от спомени. В същото време можем да преоткрием и преустроим себе си в настоящето, чрез това, което вършим и постигаме в момента. Ето защо Ета решава, че трябва да замине – чрез ходенето тя преобразява същността си стъпка по стъпка.
Какво трябва да направиш, преди паметта да започне да ти изневерява?
Каквото си поискаш! Подобно на Ета, всички имаме цели и копнежи, които невинаги изглеждат смислени на околните или дори на самите нас. Така наречените „винаги съм искал да“. Ако книгата ми вдъхнови дори един човек, който си е казвал „Винаги съм искал да направя еди-какво си“, наистина да го направи, ще съм щастлива. Да плува с делфини, да поживее в Япония, да се научи да прави фъдж, да построи ракета… каквото и да е.
Ема Хупър (снимка: Les Escales)
Открихте ли някаква формула за написване на добра книга, докато работихте върху дебютния си роман?
Повечето от познанията ми за писането усвоих от свиренето на цигулка. Започнах на три години (на единайсет се прехвърлих на виолата, но това е друга история) и от там нататък всичко протече с малки, малки стъпки. Упражнявах се как да държа лъка пет хиляди пъти, преди да възпроизведа и един звук. После се учих да настройвам струните пет хиляди пъти, преди да изпълня цяла песен. Писането – особено на романи – е идентично. Малки стъпчици към постигането на целта, толкова много, че през по-голямата част от времето забравяш за голямата крайна цел и просто се съсредоточваш в усъвършенстването на дребните детайли. Перфектната техника с лъка. Перфектната настройка. Перфектният ритъм на думите. Докато един ден не отидеш на работа и не осъзнаеш, че можеш да изпълниш цял концерт. Написал си роман.
Вие сте не само писателка, а и музикантка. Намирате ли някаква връзка между създаването на музика и творенето на художествена литература?
Mузикалният ми опит ме направи крайно чувствителна към ритъма и белите полета в писането. Мога да прекарам много, много дълго време, взирайки се в изречение, което е съвършено правилно граматически, но просто не ми звучи добре. Това обяснява всички тези повторения, всички тези повторения.
В момента работите ли по следващия си роман?
Да! Действието се развива в буреносния, мрачен и самотен Нюфаундленд. Появяват се русалки.
Снимка: Мартин Томпкинс, Simon & Schuster
Превод: Габриела Кожухарова
