„Мечтателката от Остенде“ от Ерик-Еманюел Шмит (изд. „Леге Артис“) е първата творба на френско-белгийския драматург, писател и режисьор, която чета, но определено няма да е последната.
Една малка забележка – книгата съдържа пет новели. Отбелязвам го, тъй като не го пише никъде, няма съдържание, няма анотация, нищо. Бях напълно убедена, че си купувам роман, и леко се разочаровах от откритието, че не е така. Много рядко ми допадат новели, но този път останах искрено очарована от резултата на объркването.
Новелата се характеризира с интригуваща сюжетна линия и неочакван, поучителен завършек. Шмит се е справил блестящо с това – всяка една от историите му носи в себе си дискретно размахване на пръст и бързи, но напълно естествени обрати.
„Всичко започна през един срамежлив, хладен март в Остенде“. Ето така започва и новелата, чието заглавие носи книгата. Един мъж, който избира следващата си дестинация според благозвучността на името на града, е привлечен от Остенде, защото гласните и съгласните събуждат в ума му картина на живописен плаж, тихо небе и пастелни цветове. И Остенде не го разочарова ни най-малко, защото там среща Емма Ван А. – много по-възрастна, слаба и болна жена, която зад безразличната си и леко студена маска крие дълбоко стаена страст и история, която граничи с фантазията.
Толкова пълнокръвно е описана тя, че сякаш наистина я виждам как стои в инвалидния стол, заобиколена от книгите си, и гледа празно през прозореца. И после, когато най-малко очаквате, Емма ви разкрие живота си и една голяма тайна, пазена години наред. Колко много любов и страст горят в тези 50 страници, колко много трепет в една запазена ръкавица…
Нищо чудно, че любовите й са приказки… Тя винаги е била само една мечтателка.
“Съвършеното убийство”, втората новела, е разказ за слабостите в човешката природа и зрънцето съмнение, което може да полуди и най-нормалната и стабилна личност. Една жена престава да е себе си, обзета от натрапчиви мисли и подозрения за брака си, които водят до фатален изход. Според мен е много поучителна история за параноите, които въображението ражда, и „любовта, която убих с мисълта“.
Игрите на ума намираме и в „Да оздравееш“ – млада жена, поробена от комплексите си, изживява по-голямата част от живота си безцветно, докато един ден пациентът, за когото се грижи в болницата, не й казва нещо, което ще преобърне светогледа й.
Явно Шмит е майстор в описанието на тревожните характери, защото и в „Лоши четива“, четвъртата новела, главният герой е един много уплашен особняк, който по едновременно трагичен и комичен начин преобръща собствената си съдба и тази на братовчедка си. Много ми беше забавно да чета разсъжденията му относно безсмислието на художествената литература, която според него само ни губи времето с измислени историйки и персонажи. И съвсем логично това ще му изиграе лоша шега, пристрастявайки го към криминален роман… Оттам нататък въображението си знае своето.
Последната новела – „Жената с букета“ е мистериозна и романтична история за дама, която 30 години стои на гарата в Цюрих с цветя и чака нещо, някого. Предположенията и разкритието са обсебващи за читателя и, разбира се, предполагат енигматичен край и появата на немалко въпросителни…
До сутринта се чудих кого бе чакала жената с букета на трети перон на цюрихската гара. И мисля, че до последния си ден ще се чудя дали от влака бе слязла смъртта или любовта.
Тепърва мисля да опознавам Ерик-Еманюел Шмит, който притежава увлекателен стил и създава пълнокръвни герои и спиращи дъха истории. С отварянето на книгата ще се потопите в лабиринт от емоции, приключения и малко самота. 225 страници, които се четат наведнъж!
Прочетете и ревюто на Преслава за „Любовен еликсир“ от Ерик-Еманюел Шмит.
