24 май е един от най-светлите и специални празници за екипа на „Аз чета“. Затова всяка година каним автор, който да ни припомни защо думите имат значение, защо историите остават с нас и защо продължаваме да търсим себе си в книгите. В своя специален текст за „Аз чета“ Евгения Динева ни връща към онези години, когато музиката, литературата и думите се преживяват крайно, истински и завинаги. Един личен разказ за порастването, четенето и историите, които неусетно променят живота ни.
Евгения Динева е завършила индология в Центъра за източни езици и култури към СУ „Св. Климент Охридски“ със специализация в Централния институт по хинди в Агра, Индия. Магистър е по културна дипломация и геополитика. Нейни текстове са публикувани в Oxford Poetry Library, The Hong Kong Review, Ethel и др. Удостоена е с писателска стипендия на Traduki за 2025 г. Авторка е на стихосбирката „Животните нямат бащи“, изд. Scribens, класирана в краткия списък на Литературните награди Перото и отличена в конкурса Добромир Тонев (2025). Най-новата ѝ книга е сборникът с разкази „Калава“, изд. „Жанет 45“.
„Лейн Стейли е мъртъв. Фронтменът на гръндж групата Alice in Chains е бил намерен…“ Затварям последния брой на сп. „Хай клуб“ и с цялата решителност на тийнейджър знам три неща:
- Сърцето ми е разбито.
- Повече никога няма да слушам музика.
- Това ще е най-ужасното лято на света.
Така ще е завинаги. Решенията, които вземаме на тази възраст, и начинът, по който се чувстваме, са окончателни.
Изрязвам снимката на Лейн, на която е със слънчеви очила, а косата му изглежда розова заради светлината, отивам в банята и се подстригвам сама. Тогава още не знам, че като се прибере майка ми, ще ме изгледа силно притеснена, братовчедка ми ще ми измисли прякор. Слагам си черна тениска, взимам колкото пари съм си събрала от портмонето и отивам до пазара. Купувам си слънчеви очила с тъмнолилави пластмасови рамки и мисълта, че изглеждам нелепо, не съществува. Аз имам една цел – отивам до библиотеката, за да взема единствената книга, която би ме спасила в този момент.
А именно: „Спасителят в ръжта“. Правя си за пръв път картон, взимам книгата, прибирам се и я започвам веднага.
Не съм стигнала и до 30-а страница и вече я мразя. Действието няма смисъл, а главният герой ме дразни изключително много. Освен това се чувствам предадена. Историята изобщо не е толкова многосуперяка, колкото казват. Затварям я и забравям. След седмица майка ми ме води на фризьор, въпреки че продължавам да го смятам за ненужно. В края на учебната година ни дават задължителния списък с книги за лятото и аз все още съм убедена, че това е най-ужасното лято на света.
Лятото започва и някак превъзмогвам пролетните загуби. Но септември идва. Намирам някои от книгите за училище в домашната библиотека, за другите трябва да отида до градската. Отлична възможност да върна „Спасителят“, и никога повече да не го видя.
Библиотекарката заявява:
– Няма такъв картон, няма Евгения Динева. Има само… А, я чакай. Евгени Динев.
Сравняваме адреса, ЕГН-то, един и същи човек сме. Кара ми се защо чак сега връщам Селинджър, извинявам се, взимам книгите и се прибирам.
Следобед никой не излиза на улицата и оставам вкъщи да чета. Под „чета“ имам предвид разлиствам страниците на книгите, смятам по колко трябва да чета на ден, за да успея да ги прочета до 15 септември, сверявам какво няма в учебника по литература, който вече имах от братовчедка си, за да не му обръщам внимание.
В някакъв момент стигам до кратък откъс от Павел Вежинов. Вкъщи имаме почти всички книги от „Библиотека Галактика“ и забелязвам, че има и негови заглавия. Издърпвам том с повести и разкази, сядам на зеления фотьойл до прозореца и се зачитам.
Не си спомням какво прочетох, не се сещам и за много от историите, но и до ден днешен помня сцената от „В един есенен ден по шосето“, когато колата излита от пътя. Бях впечатлена и толкова неподготвена. Мисля, че тогава се влюбих в магията на въображението в литературата, в способността ѝ да те накара да си представяш неща, които са отвъд всичко, което познаваш.
Започнах да чета повече, влязох в езикова гимназия, реших, че искам да уча филология и в един от часовете за подготовка за матури по български език и литература след 12. клас учителката ми каза:
– Опитай се да не спориш с текста, а да го приемеш такъв, какъвто е. Дай му шанс.
Не знам за кой текст сме говорили конкретно тогава, но след училище отидох и взех „Спасителя“. Прочетох я още същата вечер. Сега вкъщи имам всички издания, които съм успяла да намеря на езиците, на които мога да чета.
И до днес „споря“ със сюжети, затварям книги толкова рязко, че хората в метрото се обръщат към мен. Искала съм да запратя книга в стената. Правила съм го. Имам щастието да мога да обсъждам фикционални герои с близките си, сякаш са истински хора; да мога да се обадя на приятелка в 11 вечерта, за да ѝ кажа: „Добре, ама той как изведнъж реши, че иска да отиде в Кордоба?!“, и да обсъждаме книгата с часове.
Всичко това се случва, защото авторите на тези книги подреждат светове, населяват ги с герои и създават връзките помежду им посредством думите. В един от последните броеве на сп. „Стълбата“ Николай Янков, автор и ръководител на специалност „Индология“ в СУ, казва, че „когато думите бъдат уплашени, скоро след тях се уплашват и хората“. Смятам това твърдение за много важно. Често казваме, че езикът, на който се страхуваме и се съмняваме, е родният. Но това е и езикът, на който сме щастливи и споделяме това щастие с близките си. Моя преподавателка в университета казваше, че да кажеш „обичам те“ на български не е като да го кажеш на английски или хинди. Индийците пък вярват, че всяка дума е енергия, която влияе на съзнанието и по този начин на реалността.
На този празник искам да пожелая на всички ни да се грижим за думите и да отстояваме истинността им. Грижейки се за тях, се грижим за хората, които обичаме и за всяка една част, голяма или малка, която изгражда живота ни. А оттам и за това, което ни предстои.
Прочетете още:
Евгени Черепов: Да четеш книги, е тихо и бавно занимание – като да живееш в провинцията
Петя Кокудева: 7 пъти, в които езикът ме е спасявал
Николай Терзийски: Сбогуването, което ни среща
Юлия Спиридонова: Приказките са компасът, който те води във вярната посока
Книгите не се отлагат, те са изгрев – Веселина Седларска
Коя е първата дума, която ще напишеш върху белия лист? – Мария Лалева
5 начина да си изкараш наистина празничен 24 май
Слово на писателя Георги Господинов по случай 24 май (видео)
Аз чета препоръчва: Българска литература
