Етгар Керет е един от най-популярните израелски писатели. Автор е на сборници с кратки разкази, сценарии, комикси и множество публикации за популярни печатни и онлайн медии. Носител е на множество награди, а творбите му са публиквани в 35 страни. През 2010 г. Керет дава интервю за „Аз чета“ по време на гостуването си в България по повод представянето на сборника с къси разкази “Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог”. 10 години по-късно имахме възможност отново да разговаряме с писателя в рамките на Софийски международен литературен фестивал 2020.
(източник: Роберт Ласка)
Преди десет години вие гостувахте в България и в интервю за „Аз чета“ споделяте, че „в забързаното ни ежедневие имаме нужда от кратки разкази, от нещо, което да прочетем за 2-3 страници и да се разсеем, да се по-чувстваме по-добре”. Десет години по-късно смятате ли, че все още имаме нужда от кратки разкази?
За съжаление обхватът на вниманието ни става все по-стеснен през годините. Някои от приятелите ми не могат да прочетат дори един Фейсбук пост, защото го намират за твърде дълъг. Така че животът става все по-забързан. Тази година, разбира се, нещата са малко по-различни. И това е добър момент да погледнем назад към живота, който сме водили досега и да се запитаме дали не е бил прекалено натоварен и динамичен.
Но въпреки всичко смятам, че краткият разказ никога няма да замени романа. Той има съвсем различна функция, по-близка до ролята на поемата. Кратките разкази целят да опишат нещо конкретно – емоция, ситуация, епизод от живота ни. Те са като моментна снимка, която слагаме във фотоалбума и когато погледнем към нея, си спомняме нещо или се връщаме към нещо. И мисля, че винаги ще имаме нужда от това. Базова необходимост е.
Аз винаги съм казвал, че когато хората се запознават, те си разказват истории, не си разказват романи. Да разкажеш кратка история е нещо интуитивно. Ако закъснееш за работа или имаш нужда от извинение, или не отидеш на училище, разказваш история – защо се е случило така. И да, светът се променя, но хората винаги ще имат нужда да разказват истории. Не знам дали ще бъдат събирани в сборници с разкази, споделяни в социалните мрежи, адаптирани в сериали за телевизията или Netflix, но знам, че никога няма да обърнем гръб на историите.
Споменахте и ситуацията в момента. 2020 г. беше една, да кажем, „уникална“ година и исках да ви попитам: Ако си представим, че 2020 г. е един ваш разказ, какъв край бихте написали?
Моите разкази може да са тъжни или тежки, но краят почти винаги е оптимистичен. Така че, ако 2020 г. беше мой разказ, в края му хората щяха да осъзнаят, че човешките същества не могат да оцелеят дълго като индивиди, а само като общност. Ако не бъдем отговорни един към друг, накрая ще се самоунищожим. Мисля, че пандемията ни научи, че не е достатъчно да се грижиш само за своето здраве. Ако твоят по-беден съсед не може да си позволи да отиде на преглед, накрая може да зарази и теб. Така че за мен тази ситуация е урок по колективна отговорност.
Благодаря за това споделяне! Надявах се точно на нещо оптимистично, защото това е един от аспектите, който харесвам във вашите истории. И говорейки за вашите творби, в един от сборниците вие пишете за сина си, за баща си и за някои много лични преживявания. Беше ли трудно да поканите читателите в личния си живот по този начин? Или по-скоро го намирате за освобождаващо?
Всъщност предпочитам да пиша художествени произведения, защото тогава се чувствам по-защитен. Мога да пиша за моите емоции – гняв, страст, алчност. Но всичко това е преплетено в измислена история и единственото, за което „си признавам“, са емоциите, но не и контекста. Когато пишеш нехудожествен текст обаче, казваш повече и ставаш много по-уязвим. Ако напиша една измислена история, всеки може да дойде и да ми каже, че основният персонаж е много скучен. Но ако пиша за живота си и ми кажете: „историята е интересна, но синът ви е много скучен, баща ви е задник, майка ви е кучка…“ – по този начин каниш хората в личния си живот. А това е нещо много нетипично за мен. Написах тази книга („Седем добри години“, изд. „Жанет 45“) след смъртта на баща ми. Но като цяло се чувствам твърде уязвим, когато пиша нехудожествени текстове.
Това, което обичам в художествените текстове, е, че създаваш нещо ново, когато ги пишеш. Когато пиша измислена история, често накрая се изненадвам. Казвам си: „Еха, откъде се появи тази история!“. А когато пишеш нехудожествен текст, разказът е базиран на вече съществуваща история. И няма чак такова приключение в написването й.
Да, не толкова приключенско, но е много по-лично и затрогващо, така че ви благодаря, че сте споделили и тези свои истории с нас! И говорейки за писането, в едно интервю за „Ню Йорк Таймс“ казвате: „Писането е като упражнение по доверие. Затваряте очите си, отпускате се назад и се надявате, че историята ще ви хване“. Има ли истории, които не ви „уловиха“? Може би нещо, което не сте успели да довършите или все още не искате да започнете да пишете?
Случва ми се постоянно. Когато пиша, се провалям много повече, отколкото успявам. Опитвам се днес, опитах вчера… Мисля, че последно написах цялостен разказ преди няколко месеца. Оттогава започвам да пиша истории, които не знам как да завърша или обмислям различни идеи, опитвайки се да ги вплета в разкази. Но и този процес ми е приятен. Мога да напиша истории, които никога няма да бъдат завършени или никога няма да бъдат прочетени и въпреки това намирам процеса за възхитителен и му се наслаждавам.
Важно е пътуването… :) Отново по темата за писането, споделяте, че в началото писателският ви стил е бил повлиян от Кафка. Има ли писатели, които днес ви предизвикват, вдъхновяват? От какво се учите днес?
Всеки път, когато чета нещо от някой добър писател, това се отразява и на моето писане. Писането е нещо много индивидуално. И когато четеш други автори, не си казваш: „О, ето така искам да пиша!“. Но фактът, че някой е успял да изрази своите индивидуални мисли по такъв уникален и специален начин, те вдъхновява да намериш своя начин да пресъздаваш идеите си. Когато прочетох книгата на Джонатан Сафран Фоер „Ужасно силно и адски близо“, в която протагонистът е дете, ми се прииска и аз да напиша история, в която главният герой да е дете. Не защото исках да го копирам, а защото след прочитането на книгата осъзнах колко забавно би било, как светът става по-отворен, когато го показваш през очите на дете, и как можеш да си играеш с думите по този начин.
Мога да го сравня с онези моменти, когато се разхождаш по улицата и усещаш, че някъде някой пече хляб или пай и си казваш: „О, и аз ще си изпека хляб, когато се прибера вкъщи“. Четенето на чужди творби е нещо подобно. Ако прочетеш нещо зле написано, то не те вдъхновява, но ако прочетеш нещо добро, то винаги ще те потиква да искаш и ти самият да напишеш нещо ново.
Много хубава метафора. :) Един от любимите ми ваши разкази е от „Изведнъж на вратата се чука“, в който младият Йонатан иска да направи документален филм като задава на хората един единствен въпрос: Ако хванеш златната рибка, какво ще си пожелаеш? Вие какво бихте отговорили на този въпрос?
Мисля, че написах този разказ най-вече защото не знаех какво би било моето желание. В живота си винаги имаме един копнеж, който ще остане без отговор. Постоянно се страхуваме, че искаме да преживеем нещо, което в момента ни липсва. И си мисля, че този копнеж е нещо по своята същност недостижимо, метафизично.
Дори ако погледнем встрани от разказа „Златната рибка“, виждам около себе си хора, които са милионери, милиардери, трупат все повече и повече пари и въпреки това се опитват да спечелят още повече. И като се замислиш, ако парите ни носеха това, което една „златна рибка“ би могла да ни даде, то това би означавало, че когато имаш пари, може да постигнеш всичко, което желаеш. Въпросът е какво искаш, а те сякаш не знаят. И ако погледнем Джеф Безос от „Амазон“, Марк Зукърбърг, те имат милиарди долари, но не съм сигурен, че знаят какво искат повече отколкото аз знам. Не ми се струва, че водят живот, който осъществява техните истински копнежи, а просто изкарват повече пари, зa да им се приискат повече неща, да могат да си ги позволят…
И мисля, че моят разказ показва именно това – че всички ние искаме нещо много силно, но в същото време не знаем точно какво е то.
Може би ни е страх, че ако научим какво искаме, ще го получим и после какво?
Но единственото нещо, което остава неосъществено в разказа, е приятелството. А това е нещо, което никога не си пожелаваме. То просто съществува. Когато имаш много близък приятел, не вървиш по улица, мислейки си: „Ех, иска ми се да имам някой добър приятел“. Това са просто онова момиче или момче, с които си говориш, може би ги познаваш още от гимназията и някак, в даден момент осъзнавате, че сте приятели. Съществувала е някаква нужда, която е била удовлетворена, но не си осъзнавал за тази нужда преди приятелят да се появи.
Да, това е магията на живота, на хората, които срещаме, и на историите, които си разказваме, за да се опознаем и понякога да се променим един друг… Всъщност вие целите ли да включвате подобни теми в разказите си? Искате ли чрез писането си да накарате хората да се замислят, да обсъждат определени теми? Искате ли да ги предизвикате по някакъв начин чрез текстовете и посланията в разказите си?
Обикновено започвам да пиша една история, за да изкажа определена мисъл. Зародила се е някаква идея, но всъщност не знам накъде ще ме отведе. Имам нужда да напиша историята, за да разбера къде ще ме отведе тази мисъл.
Например, днес работих по разказ, в който извънземна раса посещава Земята, след като всички хора са загинали… вследствие на вирус… Благодарение на цялата информация, която сме събрали в интернет, те успяват да реконструират част от човешката история. И решават да направят музей на Земята, в който да има холограми, представящи един ден от живота на човешките същества. Избират конкретна дата и този ден може да бъде преживяван отново и отново, а същества от всички краища на галактиката могат да дойдат и да видят тази раса, която е съществувала в миналото.
Работя по този разказ, но все още не знам за какво точно се отнася. Не съм го започнал с идеята да ви науча на нещо. Но ако успея да го довърша, в края на разказа нещо се случва, което може да успее да пресъздаде с думи някакви вътрешни нагласи, които имам, свързани с обществото, с историята, с някоя водеща цел. Нещо ще излезе. Ако пък не се получи, тогава ще напиша друга история и така докато се получи нещо завършено.
О, с удоволствие бих прочела тази история.
Ами ще се опитам да я напиша, но не знам дали някога ще я завърша.
Ами идеята е чудесна и ще са опитам да я доразвия за себе си.
Ако ви хрумне добра идея как да я завърша, кажете ми.
Добре. :) Всъщност, вие пишете не само разкази, но и сценарии, занимавате се и с режисура. Как балансирате тези различни видове изкуства? Намирате ли ги за различни изобщо? Смесвате ли ги? Помага ли ви едното, докато работи върху другото?
Аз определям себе си като разказвач на истории. Така че винаги търся нови начини да разкажа една история. Наскоро с мой приятел адаптирахме в кратко видео един мой разказ, свързан с пандемията, наречен Outside („Отвън“). За целта използвахме танците, които са начин хората да се изразяват чрез движение, не чрез говорене. Това е нещо много предизвикателно, но и нещо, което много ме привлича: как един герой може да се изразява без изречения. А след това мога да внеса този нов похват в разказите си.
Има други неща, които съм научил от филмовото изкуство – за заснемането на дадена сцена, за мизансцена, за начина, по който хората стоят, седят, намират се далеч или близо един до друг в определени ситуации. Всичко това влияе върху начина, по който възприемаш една история. И минавайки през различните медии, ти си вземаш по нещо. Например, преди години пишех текстове за песни. И сега много често, когато пиша разказ, си казвам, че може би трябва да напиша текста по-премерено, така че да се „римува“. И фактът, че добавяш още и още инструменти към кутията си, просто обогатява способността ти да се изразяваш.
Това е добър съвет за всеки начинаещ писател: добавяйте различни инструменти към кутията си.
Да. Мисля, че много често хората, които иска да пишат, следват нещо много пуританско в писането си. Казват си: „добре, сега ще чакам докато не напиша най-великия български шедьовър“! Но според мен в писането има нещо, което наподобява карането на колело, готвенето, играенето на видео игри. То е от онези неща, които колкото по-често правиш, толкова по-добър ставаш. Например, един от моите любими писатели – Кърт Вонегът – е работил като журналист, пишел е реклами за радиото. Използвал е езика не само за да създава шедьоври. Но фактът, че си е играел с думите постоянно, правел езика му по-богат, по-полезен за постигане на съответната цел.
В „Изведнъж на вратата се чука“ има един разказ, в който се казва, че този текст, който четете в момента, е най-добрият разказ в цялата история на писането, какви късметлии сте, че може да прочетете това невероятно творение. Написах го по подобие на трейлър за холивудски филм: „Стивън Сегал е най-якото ченге в града, но досега не сте го виждали в тази светлина…“. Всяко следващо изречение надгражда и надгражда очакването.
Аз съм писал трейлъри за екшън филми, така че, когато започнах да работя по разказа, вече знаех как да използвам тези клишета, знаех как да се забавлявам с тях, знаех как да ги деконструирам. Така че тази досадна работа, която съм вършил някога, използвайки писателските си умения, в даден момент се оказа предимство. Затова казвам на хората, които искат да се занимават с писане, да се възползват от всяка възможност. Пишете оплаквания до Общината, бележка до съседа, с молба да паркира другаде, каквото и да е. Колкото повече упражнявате този мускул, толкова по-опитни ставате.
Благодаря за този съвет! Споменах в началото, че сте били в България няколко пъти, срещали сте се с българските си читатели на живо, но тази година срещата ще бъде онлайн. Какви са предимствата и недостатъците на този формат, за вас лично?
Първо, искам да кажа, че аз се опитах да стигна до София, но за съжаление не се получи. Ако трябва да съм честен, наистина не е същото. Когато правиш такива Zoom събития, не усещаш публиката. По време на събитие на живо, ти отдаваш енергия и получаваш енергия обратно. А когато събитието е онлайн, енергията ти отива в някаква черна дупка. Не можеш да видиш кога хората се усмихват, кога заспиват или си гледат в телефона, така че преживяването не е същото.
Разбира се, онлайн събитията имат своите предимства – не се налага да събираш багаж, да пътуваш. Но България е място, което харесвам и бих предпочел да съм там, да участвам в събитие на живо, да хапна кисело мляко и да поговоря с приятели, вместо да си седя вкъщи. Това е част от приключението. Всеки път, когато се срещам с читатели, някаква част от нашите идентичности се смесва, а когато е през Zoom, преживяването не е толкова дълбоко.
А има ли среща през годините – с почитател, която наистина ви е впечатлила?
О, много са! Често се случва да срещна читатели, на които след това предлагам да станем сътрудници в някакъв проект. Такъв пример е анимационният филм $9.99, който написах заедно с Татя Розентал. Тя беше почитател на разказите ми, запознахме се около тях, тя ми показа кратки анимации, които е правила на базата на един от разказите ми и аз ѝ предложих да направим пълнометражен филм. Същото важи за филма Wristcutters: A Love Story, по който работихме с Горан Дукич. С него се срещнахме по време на едно литературно четене. Той хареса книгите ми, показа ми филмите си и по-късно направи филм, основан на една от тях. С много от хората, с които работя – артистите, с които работя, съм се запознал, след като са харесали нещо, което съм написал. Аз виждам работата им и почти веднага им предлагам да си сътрудничим.
За мен най-големият комплимент за един разказ е да бъде адаптиран в друг формат. Ако някой нарисува картина заради него или се вдъхнови да напише пиеса, да направи филм… Когато вложиш емоции в даден текст и някой го вземе, не само за да го има, но за да го използва, за да каже нещо за своя живот. Така че всеки път, когато имам възможност за нещо подобно, винаги казвам: „Нека го направим“!
Това е много интересно, защото често писателите имат закрилническо отношение към своите творби. Не желаят да бъдат адаптирани или променяни. Това е тяхното „дете“ и никой не бива да променя.
Според мен, ако адаптираш нечия творба, трябва да я промениш. Ако направиш филм, който е точно като книгата, тогава какъв е смисълът? Да не би да са го направили за хора, които не могат да четат или които няма да отделят време да прочетат книгата? Не, според мен, когато екранизираш една книга, казваш: „Ето това чувствах докато я четях“. Аз, като писател, не искам просто да видя книгата си на екрана. Аз познавам книгата си. По-скоро искам да видя как изглежда текстът ми през твоите очи. Какво се случва, когато ти го прочетеш.
Много хубава гледна точка! Благодаря, че я споделихте с нас! Разговорът ни отива към своя край – искахме да сме кратки и ясни, за да имате време да се подготвите за срещата по време на Международния литературен фестивал. Но преди да приключим, бих искала да ви поканя да пожелаете нещо на своите български читатели във връзка с предстоящите празници.
В момента живеем в пандемична обстановка и това е предизвикателство, пред каквото не сме се изправяли досега. Ако има едно нещо, което искам да ни пожелая, то е не да гледаме на тази пандемия като на някакъв грип, с който трябва да се справим, от който трябва да се отървем и да забравим. А вместо това да я приемем като възможност да опитаме различен начин на живот. Всъщност това е възможност всеки от нас да се вгледа в живота си. И ни пожелавам да си вземем нещо полезно от тази ситуация, да научим нещо от нея. Промяната от света преди пандемията и света сега малко ми напомня преместването в друго жилище. При едно такова преместване често откриваме стари съкровища или се отърваваме от всякакви боклуци, от които изобщо не се нуждаем.
Затова се надявам, че българите, а и всички останали хора, ще излязат от тази пандемия не само по-силни, но и малко по-мъдри. Може би ще има неща, които сме правили преди пандемията и вече няма да се върнем към тях…
Благодаря ви! Дано, наистина бъде така – да научим, каквото трябва да научим от тази ситуация и 2021 г. бъде наистина хубава! Благодаря много за този разговор с „Аз чета“ и се надявам, че скоро ще можем да ви видим и на живо в България!
Да, благодаря! Ще дойда веднага щом мога!
Гледайте и част от интервюто във видеото:
Снимка на публикацията: Маша Кушнир, yomyom.co
Ако сме събудили любопитството ви, може да разгледате ревюто на най-новата книга на Етгар Керет, издадена на български от ИК „Жанет 45“ – „Авария на края на галактиката“, както и откъс от нея – тук; вижте и ревютата на Димитър Аврамов за „Седем добри години“, „Момичето на хладилника“ и „Асамтой“, текстовете на Габриела Кожухарова за „Изведнъж на вратата се чука“ и „Гривесто дете-коте“, първото интервю с Етгар Керет от Павлина Радославова, ревюто й за „Момичето на хладилника“ и разказа „Златната рибка“, изпратен ексклузивно за „Аз чета“ през 2012 г.
Можете да поръчате всички тези книги от Ozone.bg с отстъпка, като ползвате код azcheta21q1 при завършване на поръчката си.
