fb
БиблиотекаХудожествени

Златна рибка – Етгар Керет

15 мин.
Izvednaj na vratata se chuka Etgar Keret
Etgar Keret

Фотография: Роберт Ласка

Преди вече повече от 2 години правих интервю с Етгар Керет. Тъкмо бях прочела „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“ и бях ужасно впечатлена от разказите му. По време на самото интервю този човек беше толкова сладкодумен и толкова интересен, че всичко, което разказваше, можеше да се превърне в кратък разказ. Тогава той ми обеща, че ще напише разказ специално за нашите читатели и ще ми го изпрати.

Благодарение на издателство Жанет 45 и Манол Пейков миналата година получих разказа, но поради различни причини той не излезе на сайта тогава. Мисля, че точно днес, на Никулден, е най-подходящият ден да го споделим с вас.

Преводът е на Милена Варзоновцева, а редакцията – на Нева Мичева.

Златна рибка
Етгар Керет, из “Изведнъж на вратата се чука

На Йонатан му дойде блестяща идея за документален филм. Щеше да чука по врати. Само той. Без оператори и тем подобни. Единствено Йонатан с малка камера в ръката и с въпроса: “Уловиш ли златна рибка, ти какво ще си поискаш?”

Хората щяха да отговорят, а Йони – да редактира записите и да направи клипчета с по-любопитните. Преди да се чуе съответният отговор, щеше да се вижда анкетираният, замръзнал на прага на жилището си. В стопкадъра Йонатан щеше да пусне титри: име, семейно положение, месечен доход и евентуално партията, за която е гласувал интервюираният на последните избори. Това, плюс трите полагащи се желания и за капак някой социално ангажиран коментар, който да открои грандиозната пропаст между мечтите и често разочароващите житейски дадености.

Йони нямаше съмнение, че хрумването му е гениално. А и да не беше, поне щеше да излезе евтино. Трябваха му само врата, на която да почука, и туптящо сърце от другата й страна. Малко прилично заснет материал и бе убеден, че от Канал 8 или Дискавъри щяха да го купят на секундата. Под формата на филм или на пакет от импресии, от малки кинопортрети на ред неповторими създания в рамките на своите входни врати, всяко от които – придружено от три смазващо съкровени желания.

Или още по-добре: можеше да пласира материала изгодно като го окомплектова с някой слоган и го продаде на банка или на мобилен оператор. Нещо от сорта на: “Разни хора, разни идеали, една банка!” или “Банката, която сбъдва мечтите.”

Без подготовка, без сценарий, по възможно най-естествения начин Йони грабна камерата и тръгна да чука по врати. Любезните хора, които откликнаха в първия квартал, се оказаха с доста стандартни копнежи: здраве, пари, по-голям апартамент, смъкване на няколко годинки или килца. Но не липсваха и силните моменти, и големите истини. Една измъчена, съсухрена старица просто поиска дете. Оцелял от Холокоста с татуиран номер на ръката тихичко и много бавно рече – сякаш бе очаквал появата на Йони, сякаш това не беше обикновена анкета, – че отдавна се пита дали не може (ако рибката няма нищо против) всички нацисти, които са още живи някъде по света, да бъдат осъдени за делата си? Наперен широкоплещест донжуан загаси цигарата си и ей така, все едно не е пред камера, си пожела да е момиче.

– Само за една нощ – добави и вирна показалец току пред обектива.

Толкова много желания и то – от две улички на кръст в малко, заспало предградие на Тел Авив. На Йонатан му беше бедна фантазията да си представи какво ли си мечтаят обитателите на колониите и на кибуците по северната граница, на селищата от Западния бряг и на арабските паланки, на приемните центрове за емигранти, пълни с разнебитени каравани и изморени хора, оставени да се пържат под пустинното слънце.

Йонатан знаеше, че ако иска проектът му да добие тежест, ще трябва да се отбие навсякъде – при безработните, крайно религиозните, арабите, етиопците и пришълците от Щатите. Взе да обмисля снимачен график за следващите дни: Яфо, Димона, Ашдод, Здерот, Тайбе, Талпиот*. Може дори Хеброн**. Ако успее да се промъкне през стената***, Хеброн ще е супер. Може би някъде в града някой изтерзан арабин ще се изправи на прага си, ще зарее поглед през Йонатан и камерата му, ще се взре в нищото, ще застине така за миг, след което ще кимне и ще си пожелае мир. Ето това би било велико.

Сергей Горалик никак не обича непознати да тропат по вратата му. Още по-малко му се нрави когато непознатите задават въпроси. В младежките му години в Русия това се случваше непрекъснато. Тези от КГБ тропането по вратата за нищо го нямаха. Фактът, че баща му беше ционист, си беше направо като покана да наминават по всяко време.

Когато Сергей дойде в Израел и заживя в Яфо, семейството му не можа да го разбере. Току го питаха: “Какво правиш в подобно място? Та там живеят само наркомани, араби и пенсионери!” Именно: на наркоманите, арабите и пенсионерите това им е хубавото, че не идват да му чукат на вратата. Така Сергей вече може да си отспива и да става по тъмно. Да излиза с малката си лодка в морето и да лови риба, докато не му писне да лови риба. Сам. В тишина. Както си е редно. И както е. До деня, в който някакъв хлапак с обеца на ухото и леко гейски вид не похлопва на вратата му.

Ей така: идва и барабани. Точно както Сергей най мрази. И казва, този ми ти хлапак, че искал да зададе няколко въпроса за телевизията. Сергей заявява (в прав текст, или поне така си мисли), че не желае да отговаря. Не му влиза в работата. Дори бутва камерата, за да бъде разбран еднозначно. Но хлапакът с обецата е инатлив. Почва нещо да обяснява в скороговорка. На Сергей му е малко трудно да разбира, ивритът му не е особено добър.

Момчето заговаря по-бавно, казва, че Сергей има силно лице, мило лице и непременно трябва да го снима за филма си. Сергей също може да говори по-бавно и да обяснява. Казва на хлапака да се разкара. Но хлапакът е коварен и някак си, между категоричното “Не!” и трясването на вратата, Сергей открива, че се е шмугнал в дома му. Вече снима филма си, пуснал е камерата без позволение и продължава да приказва на Сергей за лицето му – било преизпълнено с емоция, нежно било. Тогава изведнъж забелязва златната рибка, която се стрялка насам-натам из големия си стъклен буркан в кухнята.

Хлапакът с обецата така се въодушевява, че се развиква: “Златна рибка, златна рибка!” Това вече идва нагорно на Сергей и той му казва: “Златна рибка като златна рибка, спри да снимаш.” Обикновена златна рибка, добавя, която открил оплетена в мрежата си, дълбоководна златна рибка. Но момчето не слуша. Продължава да снима и да се вре в буркана и да бърбори нещо за говорящи риби и вълшебни желания.

На Сергей хич не му харесва тази работа, не му харесва, че момчето едно си знае и посяга към буркана. И изневиделица осъзнава, че то е тук не заради някаква си телевизия, а изключително с цел да му отмъкне рибката, да си я присвои. Преди мозъкът на Сергей Горалик да е разбрал какво точно прави тялото му, той грабва тигана от газовия котлон и цапардосва хлапака по главата. Хлапакът рухва. Камерата пада с него и се разбива на пода едновременно с главата му. И от главата руква кръв на талази, а Сергей понятие няма какво да прави.

Тоест той е пределно наясно какво да прави, но не иска да усложнява ситуацията. Защото ако закара хлапака в болницата, ще го попитат какво точно е станало, а това ще обърне нещата в не особено приятна за Сергей посока.

– И без това от болницата няма смисъл – казва златната рибка на чист руски. – Той умря.

– Не може да е умрял – изпъшква Сергей. – Та аз го ударих почти на шега. Това е само тиган, нито е особено тежък… – Замахва с тигана пред рибката и се чуква по главата за доказателство. – …нито особено твърд.

– Може и да не е – казва рибата. – Но явно е по-твърд от черепа на момчето.

– Искаше да те открадне – възразява Сергей почти разплакан.

– Глупости – отвръща рибката. – Дойде да снима нещо за телевизията.

– Но той каза…

– Той каза – прекъсва го рибата – точно каквото смяташе да прави. Но ти не го разбра. Ивритът ти е под всякаква критика, ще знаеш.

– Твоят да не е по-добър? – докача се Сергей. – Твоят толкова ли е страхотен?

– Да. Моят е супер страхотен – изрича златната рибка с глас, в който звучи нетърпение. – Аз съм вълшебна рибка. Всичко ми е като по вода.

В това време локвата кръв под главата на хлапака с обецата се разлива все по-нашироко, та Сергей вече е на пръсти, прилепен о кухненската стена, само и само да не стъпи в локвата, да не нацапа краката си с кръв.

– Остава ти едно последно желание – напомня му рибката. Подхвърля го небрежно, сякаш Сергей не знае; сякаш е възможно някой двамата да им изгуби сметката.

– Не – отсича Сергей и отривисто клати глава. – Не мога. Пазя си го! Пазя го за нещо.

– За какво? – пита рибката.

Но Сергей отказва да отговори.

Първото си желание Сергей употреби, когато откриха рак на сестра му. Рак на белия дроб, от онези, от които така и не се оправяш. Рибката го премахна за секунди, още в мига, щом думите се отрониха от устата на Сергей. Второто желание на Сергей изгоря преди пет години, за сина на Света. Момчето още беше малко тогава, едва на три, но докторите установиха, че нещо в главата му не е наред. Тялото му щеше да порасне, но не и духът. Умът му щеше да си остане на три. Света цяла нощ рева на Сергей, в леглото. По изгрев слънце той се прибра пеша по плажа и още от вратата помоли рибата да оправи работите. На Света не каза и дума. А след няколко месеца тя го заряза заради някакъв полицай – марокански евреин с лъскава хонда. Оттогава сърцето на Сергей не спира да му повтаря, че в края на краищата не е изразходвал желанието си заради Света, а за оздравяването на малкия. Но мозъкът му не е толкова убеден в това, гърчи се от мисълта за другите неща, които е можел да си пожелае, и просто го побърква. Остава само третото желание и Сергей още не го е формулирал.

– Мога да го възстановя – казва рибката. – Мога да му върна живота.

– Някой да те е молил? – ежи се Сергей.

– Мога да го преместя в миналото – продължава златната рибка. – В мига, преди да почука на вратата ти. Мога да го преместя право там. Мога. Ти само кажи, че искаш.

– И да си пожелая желанието! – казва Сергей. – Последното.

Златната рибка трескаво шава с опашка, както прави – и Сергей отлично го знае – когато е обзета от силно вълнение. Предвкусва свободата. И Сергей вижда това. След последното си желание той няма да има избор. Ще трябва да я пусне. Своята вълшебна рибка. Добрата си приятелка.

– Няма проблем – казва Сергей. – Просто ще избърша кръвта от пода. Едно добро изтъркване и все едно никога нищо не се е случило.

Единствено опашката й се движи, главата не помръдва.

Сергей поема дълбоко дъх. Пристъпва в средата на кухнята, точно в локвата.

– Като изляза за риба, по тъмно, когато всичко живо спи – казва донякъде на себе си, донякъде на рибката, – ще вържа на хлапето някой камък и ще го хвърля в морето. И сто години да го търсят, няма да го намерят.

– Ти го уби, Сергей – казва рибката. – Ти уби човек, а не си убиец. – Опашката й престава да трепти. – Ако не си използваш желанието за нещо такова, то, кажи ми, Сергей, за какво въобще са желанията?

Йонатан откри своя арабин във Витлеем****. Един хубавеляк, чието първо желание беше мир. Казваше се Мунир; дебел мъж с големи бели мустаци. Страшно фотогеничен.  Начинът, по който се изрази, беше трогателен. Мунир формулира желанието си просто съвършено. Още докато го записваше, Йони знаеше, че тийзъра за филма му ще е с този човек. Или той, или руснакът. Оня с избелялата татуировка, на когото Йони попадна в Яфо. Дето погледна право в обектива и каза, че ако уловял златна рибка, нищичко нямало да си поиска. Просто щял да я сложи в голям стъклен буркан на бюфета и да си говори с нея по цял ден, без значение за какво. Я спорт, я политика – стига на рибката да й се приказва за това. Каквото ще да е, каза руснакът, но да не е сам.

Яфо – арабският квартал на Тел Авив; Димона – град, в който живее основната част от чернокожото (етиопско) еврейско население; Ашдод – най-важният пристанищен град на Израел, една трета от чиито обитатели са руски евреи, имигрирали през 90-те; Здерот – градът, от който на времето започва озеленяването на пустинята Негев, понастоящем едно от най-непопулярните места за живот заради постоянния ракетен обстрел откъм близката ивица Газа; Тайбе – арабско селище в североизточен Израел; Талпиот – квартал на Йерусалим с множество заведения, изложбени и концертни зали. Б.пр.

** Най-големият град на Западния бряг, населен изключително с араби и контролиран в по-голямата си част от Палестинската автономия. Б.пр.

*** Стената между Израел и Западния бряг, наричана “разделителна” или “антитерористична бариера” от едната страна и “расистка ограда” от другата. Б.пр.

**** Витлеем – едно от най-свещените места за християнската религия (родното място на Исус), понастоящем палестински град в центъра на Западния бряг, на 8 км от Йерусалим. Средище на палестинската култура и туризъм, много от чиито жители са араби християни. Б.пр.

Izvednaj na vratata se chuka Etgar KeretЕтгар Керет е израелски писател. До момента в България са издадени два негови сборника с къси разкази – – „Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“ (2010) и „Момичето на хладилника“ (2011). Те са част от поредицата „Кратки завинаги“ на издателство Жанет 45, посветена на изкуството на късия разказ. Като част от поредицата са публикувани също книгите  „Черната Овца и още басни“ на Аугусто Монтеросо и „Кравата е самотно животно“ на Давид Албахари, „Телефонни обаждания“ на Роберто Боланьо„, „Пътуване с лек багаж“ на Туве Янсон, а през следващата година очакваме и третият сборник с разкази на Керет.

Прочетете още ревютата на другите сборници на Етгар Керет „Асамтой“ (2013) и „Изведнъж на вратата се чука“ (2014)

[ + ]