Фабио Джеда и Енаятолах Акбари пристигнаха в България миналата седмица, за да представят книгата „Има крокодили в морето“ (ИК „Жанет 45“). Романът разказва личната история на Енаят, който прекарва детството си като бежанец, прекосявайки границите на Пакистан, Иран, Турция, Гърция и накрая Италия, където намира не само нов дом, но и довереник, който да го изслуша и да превърне спомените му в книга. „Има крокодили в морето“ излиза през 2010 г. и оттогава се радва на голям международен успех, преведена е на над 30 езика и дори е включена за изучаване в програмите на някои училища в Италия и Англия. Несъмнено разтърсваща книга, която не оставя безразличен никой, докоснал се до нея.
Вижте какво споделиха Фабио и Енаят за романа в интервюто си за „Аз чета“:
Как се запознахте и решихте да създадете книга заедно?
Фабио Джеда: За първи път се срещнахме през 2007 г. по време на представянето на първия ми роман. В него се разказва за румънско момче, което тръгва на пътешествие из Европа в търсене на дядо си. В тази връзка организаторът на събитието беше поканил и Енаят – тогава за първи път го чух да разказва своята история.
„Има крокодили в морето“ е любопитно заглавие. Вложили ли сте някакъв скрит смисъл в него?
Фабио Джеда: Заглавието е реплика на един от героите в книгата и ни харесва, защото е забавно и хваща окото. Когато го избрахме, се сетихме и за факта, че крокодилът в Афганистан е като Торбалан, чудовището, с което възрастните плашат децата. В този ред на мисли крокодилите може и да се асоциират с хората, които Енаят среща по пътя си.
Когато някой е имал толкова тежък опит на ранен етап в живота си, се опитва да забрави случилото се и търси ново начало. Вие обаче превръщате своя опит в книга. Защо решихте да направите историята си достояние на толкова много хора, Енаят?
Енаятолах Акбари: За мен не е никакво облекчение или разрешение да забравя миналото си. Иска ми се хората да правят разграничение между различните видове емигранти. Някои от хората, които емигрират, го правят по собствено желание, защото искат да подобрят начина си на живот или защото мечтаят за определена държава. Друго нещо са политическите бежанци, които автоматично би трябвало да бъдат защитавани от националното и международното законодателство. Аз се чувствам в достатъчно голяма степен интегриран в сравнение с много други мои сънародници. Имах възможност още в самото начало да започна да посещавам училище, научих езика, разбирам жестовете и това, което се говори по телевизията и радиото, чувствам се вписан. За емигранти в Италия и по света обаче се говори единствено когато лодка, натъпкана с хора, пристигне на някой бряг. Обществеността се концентрира върху конкретния момент и образ, а не върху историята на човека и това, което го чака отсега нататък.
Значи това е книга с мисия?
Енаятолах Акбари: В книгата не се говори за емиграцията въобще, по-важно е подзаглавието – „Истинската история на Енаятолах Акбари“. За мен е важно да се знае, че зад лицето на всеки емигрант стои някаква лична история, която си заслужава да бъде разказана. Аз разказвам, защото съм жив, но има други, които не са оцелели или не са имали същите възможности като мен, за да споделят своята история. Моят глас е и за тях.
Фабио Джеда: Всички бихме били много щастливи да се появи някаква книга, която да оздрави разума на всички и да промени положението, но това е невъзможно. Хората нямат памет нито по отношение на голямата политическа и културна история, нито по отношение на личната история. Ето защо е важно да продължаваме да работим в тази посока, защото ако не разказваме, хората забравят.
„Има крокодили в морето“ е преведена на над 30 езика. Забелязвате ли някакви особености в това, как се 
възприема в различни части на света?
Фабио Джеда: Това, което най-много впечатлява хората където и да отидем, е, че книгата съдържа универсални истини. Миналия месец бях на посещение в Колумбия и се запознах с дечица, чиито семейства са били изселени заради воюващите групировки в страната. Едно момче ми сподели, че и на него му се е наложило да напусне дома си заради заплахата, но е било късметлия, защото със семейството му са останали заедно. Личната история на едно дете, на което се налага да напусне родното си място, защото животът му е застрашен, може да се случи на всекиго и е разбираема за всички.
В България романът излиза точно след избори, резултатите от които оставиха хората обезсърчени и
песимистично настроени за бъдещето. Историята на Енаят обаче ни кара да се чувстваме благодарни за това, че живеем в мирна и свободна страна. Кои според вас са нещата, които сме свикнали да приемаме за даденост, а трябва да ценим повече?
Фабио Джеда: Основният проблем за нас, хората, които живеем по този начин, е че свикваме с мирното положение и сигурността. Нещата, които имаме, приемаме за наше право. Не си даваме сметка, че в един момент всичко може да изчезне. Четейки тази книга, важното е не да се почувстваме виновни за начина си на живот, а да започнем да ценим повече нещата, които имаме. Разликата е важна.
Енаятолах Акбари: На запад ми прави впечатление, че нещо е ново днес, а утре вече не е. Купуваш си една дреха, а на другия ден вече не я харесваш и търсиш друга. От материална гледна точка понятието „жизненоважно“ вече не съществува. Купувам нещо, защото ми харесва, а не защото ми е необходимо. Същото се отнася и за стресиращи и извънредни събития – в момента, в който медиите спрат да говорят за тях, обществеността ги забравя. Нещо е валидно и важно днес, а утре няма никакво значение. Хората нямат памет, бързо се отегчават и губят чувствителността си към различните проблеми.
Мислите ли, че интелигентните и съзнателни хора умишлено стоят далеч от властта и по този начин се оставят да бъдат управлявани от ненадеждни личности?
Фабио Джеда: По-големият проблем е липсата на смирение. Политическият елит се състои предимно от необразовани или егоистични индивиди. Аз правя разлика между един политик и един държавник. Държавникът мисли в перспектива, може да си представи каква би могла да бъде държавата му и работи за нейното бъдеще. Политикът не е далновиден в действията си, защото мисли само за утрешния ден, когато са изборите. Според мен политикът може да се превърне в държавник, но мнозинството остават на същото ниво и това е големият проблем.
Енаят, защо избрахте Италия за свой дом след толкова много пътешествия?
Енаятолах Акбари: Италия несъмнено е прекрасна страна, но причината да остана в нея е друга. В Европа е в сила договорът „Дъблин II“. Според него един бежанец е длъжен да остане в първата европейска страна, в която му вземат отпечатъци. Аз успях да се измъкна от Гърция без да ми вземат отпечатъци – пъхнах се в един камион и се озовах в Италия. Със същия успех можех да се намеря в България или в Германия. В Италия няма толкова много афганистанци както в Норвегия например, но бях късметлия да срещна хората, благодарение на които правя това, което правя в момента.
Значи се чувствате късметлия, въпреки всички трудности, през които се е наложило да минете?
(Енаят споделя, че в Афганистан думата „късмет“ означава съдба)
Енаятолах Акбари: Истината е, че понятието „съдба“ ме дразни. Дразни ме тази идея, че един може да има късмет, а друг не. Би било по-хубаво, ако нещата се гледаха от гледната точка на „справедливо“ и „несправедливо“. Не е справедливо, че аз съм оцелял, но друго 1000 афганистанци като мен не са. Справедливост и право е това, което е важно, а не да мислим, че сме късметлии или не.
Бихте ли се завърнали в Афганистан?
Енаятолах Акбари: Ако е възможно, да, като под възможно имам предвид да няма война и да живея свободно. В момента уча втора година политология и го правя с някаква мисъл за бъдещето, за да се завърна един ден и да направя нещо за страната си.
В книгата има един показателен момент. При пристигането Ви в Италия първите хора, които срещате, са двама колоездачи – бразилец и французин. Единственото, с което те могат да асоциират Афганистан, Вашият дом, е „талибан“. За жалост предразсъдъците оказват голямо влияние върху гледната ни точка за света – как ще ни помогне книгата да ги преодолеем?
Енаятолах Акбари: Има разлика между предразсъдък и разсъдък – подплатеното мнение е едно, а да имаш предразсъдък по отношение на някого – друго. Информираността е изключително важно нещо, добре е човек да не съди предварително, преди да познава лично някого. Мисията на литературата е в това, да помогне на читателя да се постави на мястото на действащите лица и да види нещата през тяхната гледна точка. Може би книгата ще промени един читател на сто, но и това е някакво постижение.
По пътя си срещате както хора, които вършат ужасни неща, така и напълно непознати, които Ви подават ръка в критичен момент. Какво според Вас определя добротата у човека?
Енаятолах Акбари: Всеки е това, което е. Не ставаш такъв, какъвто си, заради религията или националността си. Няма универсално определение за добротата. Ако мога да ти помогна, с удоволствие ще го направя. Това е.
Понякога ми се случва да вървя по улицата и да срещна някой уличен музикант. Невинаги мога да му дам пари, но понякога предлагам да му купя сладолед или да хапнем заедно. Друг път се спирам и изпушвам една цигара с човек, който проси, а моите приятели ме вземат за луд, но на мен не ми пречи.
Важното е да не се смяташ за център на света, а да зачиташ факта, че съществуват и другите, всеки със своята история.
Фабио, разбрах, че сте работили като възпитател в Специализиран център за юноши и че последната Ви книга разказва историята на преподавател в затвор за малолетни престъпници. Как Ви помогна работата с млади хора в писането и на какво Ви научи?
Фабио Джеда: 12 години съм работил като възпитател с деца в затруднено положение. Това е чудотворна, но много изтощителна работа. Вече не се занимавам с нея, но случващото се в тази сфера не престава да ме вълнува. Това е и основната причина да създам към затвор за малолетни престъпници работилница за писане. Така се запознах и с главния герой на книгата, която споменахте. От срещите ми с него и от работата ми като възпитател се научих да ценя умението да слушаш. Има един израз на Симон Вейл, който много харесвам: „Вниманието е най-висшата форма на алтруизъм“. Под внимание се има предвид точно това – да умееш да седнеш заедно с един човек и да го оставиш да споделя. Покрай „Има крокодили в морето“ с Енаят посещаваме много училища и се опитваме да научим децата, с които се срещаме, да се изслушват и да уважават взаимно историите си.
Какво най-много впечатлява децата в книгата?
Енаятолах Акбари: Най-честият въпрос, който ми задават, е „Къде е майка ти?“, защото са разтревожени, че съм отделен от нея. В тези въпроси прозира силната връзката на една дете с майка му и това, колко е разтърсваща за него идеята за раздялата с тази толкова важна фигура в живота му.
Една книга може да те разтърси, докато я четеш, но дали ефектът от нея е дългосрочен, или посланията й бързо се изличават от ума на читателя?
Фабио Джеда: Светът е населен с индивидуалисти. Това, което книгата може да постигне, е да подтикне читателите да възприемат поведението на героите, помогнали на Енаят по време на пътуването му, да се замислят, че и те могат да бъдат състрадателни хора, като тези, които той е срещнал. Никой от нас не може да направи чудеса, да натисне едно копче и да прекрати войната в Афганистан. Малките жестове обаче са наше достояние, това, което можем да направим и сами.
Енаятолах Акбари: Бих се радвал да знам, че където и да се преведе книгата, ще я четат повече млади хора, отколкото възрастни, защото юношите са бъдещето. Те трябва да си дадат сметка, че всичкото това изобилие, в което живеят, нито е даденост, нито е вечно, нито е нормално. В Европа хората на моята възраст никога не са живели по време на война, но истината е, че човек никога не знае дали някакъв конфликт няма да избухне утре. Ако проявяваме повече внимание и чувствителност обаче, войната все повече ще се отдалечава от нас. Важно е да си информиран и отговорен за изборите, които правиш.
Прочетете и ревютата на „Има крокодили в морето“ в Аз чета и блога „Книголандия“
Снимки: Жанет 45
