От 9 до 15 декември се проведе традиционният Софийски международен литературен фестивал. По време на събитието екипът на „Аз чета“ имаше възможност да интервюира няколко интересни български и чужди писатели, сред които и автора на „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус“) Франсоа-Анри Дезерабл.
Срещата започна с приятен разговор за съвременните френски писатели като Лоран Бине и негавата книга „HHhH (Мозъкът на Химлер се нарича Хайдрих)“, която се оказа вдъхновението зад някои елементи от романа на Дезерабл. Освен литературата, не пропуснахме да обсъдим събитията около Коледния панаир на книгата, а младият френски автор поиска препоръки за български книги, които да прочете и обеща, че отново ще посети страната ни и ще си отдели повече време за почивка в едно от любимите му места – планината.
За плавния ход на разговора се погрижи преводачката Мариана Найденова.
Франсоа-Анри Дезерабл с книгата „Някой си господин Пекелни“ (снимка: ouillade.eu)
Дълго време сте се е занимавали професионално с хокей на лед. Как решихте да преминете към литературата?
Започнах с хокея на 5-годишна възраст. Най-приятната част от моето детство и юношество беше това, че играех хокей. Тренирах по четири часа дневно и когато станах на 18 години, казах на моите родители, че искам да стана професионален хокеист. Моят баща беше много щастлив, защото самият той е бил играч и треньор по хокей. Майка ми обаче няма висше образование – беше спряла с ученето на 15-годишна възраст – и много държеше да продължа обучението си. Тя ми каза, че няма нищо против да започна професионална кариера на хокеен играч, ако едновременно с това завърша висше образование.
За целта реших да си избера университет, който е възможно най-близо до хокейното игрище. Оказа се, че това е правният факултет и се записах там. След няколко седмици доста се отегчих и започнах да посещавам много често градската библиотека, започнах страшно много да чета. И така открих литературата, макар и доста късно. Не съм като повечето писатели, които казват, че са почувствали влечение към книгите още от детството си. Като слушаш някои писатели, си мислиш, че са израснали, играейки си с различни поетични форми още от малки. Аз до 18-годишна възраст практически почти нищо не бях чел, затова и до днес живея с чувството, че имам много да наваксвам.
Когато започнах да чета, започнах и да пиша. Постепенно четенето и писането станаха жизнено важни за мен, като вдишване и издишване. И в продължение на десет години едновременно пишех сериозно, но и продължавах кариерата си на хокеист.
А къде конкуренцията е по-голяма – в хокея или литературата?
Аз смятам, че в писането няма конкуренция, защото там няма победител. В хокея победител е този, който е вкарал повече голове. В литературата не можеш да кажеш кой е най-добрият писател. Може да не е този, който е продал най-много книги, който е най-превеждан или обсъждан в пресата. Качеството на една книга не може да се измери. И спрямо спорта, литературата не е измерима с общоприетите ни мерки. Докато книгата ми върви, не мога да съм толкова горд, колкото с успехите в хокея, защото фактът, че книгата се продава, за мен не е показател за качеството ѝ. Моите книги са преведени на 12 езика, но по мое мнение това само повишава потенциалната маса на моите не-читатели, на хората, които не биха ме чели. Когато произведенията ми излязоха на френски, имаше 65 милиона, които не са чели (и сигурно не биха прочели) моите книги, а сега ми се струва, че този брой е достигнал един милиард. Много съм щастлив, че и много българи вече имат възможност да не ме четат. (усмихва се)
Ромен Гари
Как решихте да напишете цяла книга за един малък персонаж от романизираната автобиография на Ромен Гари „Обещанието на зората”? И обмисляли ли сте да напишете роман за самия Гари?
Озовах се във Вилнюс и съвсем случайно попаднах пред една сграда, на която имаше възпоменателна плоча: „Тук е живял Ромен Гари”. Той е роден през 1914 г. във Вилнюс и умира през 1980 г. в Париж. Гари пише за тази сграда в „Общеанието на зората”, където разказва много подробно за своето детство и казва, че майка му имала много големи амбиции за него. А всички съседи се подигравали с абициите ѝ. Единствено господин Пекелни – дребен човек, приличащ на една тъжна мишка, срещнал един ден малкия Ромен на стълбището и му казал: „Ти един ден ще бъдеш голям човек. Моля те да ми обещаеш, че когато започнеш да се срещаш с други големи хора, ще им разказваш, че на номер 17 на нашата улица е живял някой си господин Пекелни.“
В „Обещанието на зората“ (изд. „Леге Артис“) Гари разказва, че винаги се е стремял да удържи на това обещание. Пред генерал дьо Гол, пред английската кралица, винаги е произнасял това изречение. Дори и аз, когато попаднах пред тази сграда, си спомних какво съм прочел в книгата на Гари и повторих на висок глас това изречение. И в този момент си дадох сметка, че литературата, която много хора определят като немощна, всъщност има поне една сила. Литературата направи така, че един млад французин, шляещ се из Вилнюс, да произнесе на висок глас името на човек, който иначе би бил напълно забравен. Благодарение на литературата, нито нацистите, които са разстреляли господин Пекелни, нито отминалото време, са успели да го заличат. Защо? Защото един писател го е ексхумирал от забравата.
И тогава реших да тръгна по следите на господин Пекелни, да разбера какъв е бил, какво се е случило с него, започнах едно проучване. В началото изобщо нямах намерение да пиша за Гари, но си измислях сцени и моменти, в които Гари е успял да спомене името на господин Пекелни. Така започнах да разказвам за живота на писателя, но през онези моменти, в които е произнасял името на своя съсед. И колкото повече научвах за живота на Ромен Гари, толкова по-често започнах да си задавам въпроси за моя собствен живот и чрез творчеството на Гари да търся моето собствено място в литературата. А по този начин започнах да говоря за себе си. Затова в моя роман, ще намерите проучванията за господин Пекелни като матрьошки – мини биография на Гари и тези автобиографични пасажи за моя живот.
А всъщност почитател ли сте на Ромен Гари?
На някои негови романи – да. Не на всички, но има някои, които страшно обичам. Лудо ги обичам дори и ги смятам за шедьоври, а безусловно Гари е един велик писател.
Ако имате възможност да го интервюирате, какво би го попитали?
Излиза, че Гари е обичал доста да говори за себе си. Можел е да говори за себе си цели часове. И когато най-накрая спирал, казвал: „Добре, стига съм говорил за себе си, какво мислиш за последната ми книга?”. Та, може би аз бих му задал точно този въпрос: „Какво мислиш за моята последна книга?“.
А какво бихте попитали господин Пекелни?
Няма да му задам никакви въпроси, но ще му кажа, че обещанието вече два пъти е изпълнено – от една страна от Гари и продължено от мен след това. И неговото име не само е споменавано навсякъде, но даже е станало заглавие на книга.
Имате ли своя „господин Пекелни“, на когото бихте искали да дадете безсмъртие чрез творчеството си?
Когато започнах да проучвам господин Пекелни, отидох в държавния архив във Вилнюс и поисках да видя адресния регистър за номер 17. За мен това беше много вълнуващо и там намерих името на Роман Кацев – истинското име на Ромен Гари, името на Мина Кацева – неговата майка, т.е. намерих доказателство, че той е живял там, но името Пекелни не успях да открия. В един момент попаднах на име, което започва с „Пе”, но се оказа, че става дума за една жена – Елена Петкевич, която също е била еврейка. Твърде вероятно е тя също да е споделила съдбата на повечето евреи във Вилнюс по време на войната, да е разстреляна с куршум в главата и погребана в общ гроб. Затова в моята книга написах нейното име. И вместо нейното име да бъде напълно забравено, днес то може да бъде прочетено от читателите на моята книга или от читателите на това интервю.
И ако историята на господин Пекелни получи своя спин-оф и той от второстепенен герой в „Обещанието на зората“ се превърна в главен герой на моята книга, за мен би било огромно щастие, ако името на Елена Петкевич бъде запомнено и един ден тя получи своя спин-оф роман.
Втората световна война не е основен фокус в „Някой си господин Пекелни“, но засягате някои от събитията, белязали Вилнюс през този период от историята. Бихте ли искали да напишете цяла книга за тези мрачни години?
В моята книга показвам своя интерес към съдбата на евреите. Повечето евреи от Вилнюс са убити от куршум – нещо, което е почти неизвестен факт във Франция. Французите са запознати с лагерите, но много хора не знаят, че милион и половина от тези шест милиона жертви са били убити с куршум. Аз исках да покажа по някакъв начин този апсект от миналото, но не мисля, че ще напиша цяла книга за Втората световна война. По този въпрос са писани много книги и повечето от тях са много добри. А много от тях са писани от хора, които има легитимното право да разкажат тази история, със сигурност по-легитимно право от мен.
В такъв случай кои теми ви привличат и смятате да изследвате в следващите си книги?
В момента пиша една книга, която е много различна от всичко, което съм писал досега. В момента нанасям корекции и скоро трябва да я предам в издателството. Това е една съвременна любовна история – „аз и неказаното при невъзможната любов“. Имам и още един проект за пътепис, който проследява пътя на Че Гевара в Южна Америка.
В едно интервю Гари се пита: какво е истината, кое е реално и кой съществува? Къде се пресичат художествените измислици и реалността? Как бихте отговорили на това и има ли нужда изобщо да бъдем снабдени с отговори?
Аз даже бих казал, че лъжата е един субективен вариант на истината. Има истина, а има и романизирана истина, т.е. показване на реалността чрез методите на въображението и фикцията, и не мисля, че едното трябва да взема надмощие над другото. Не слагам някаква степен на йерархичност между тези две понятия. Мисля, че в литературата действителността и фикцията имат една обща граница и свободното придвижване на хора и действащи лица трябва да бъде осигурено. Много примери за това може да видите и в моята книга.
Какво ви даде писането на „Някой си господин Пекелни“? Какво научихте за себе си?
Първо разбрах защо толкова много ме привлече „Обещанието на зората”, когато бях тинейджър. Разбрах, че майка ми прилича на майката на Ромен Гари. Тя имаше големи амбиции за мен. Само че майката на Гари е искала да го види триумфиращ в литературата, а моята предпочиташе да стана адвокат или доктор по право. Но и двете майки са искали челото на техните синове да бъде окичено със слава, за да могат след това да вземат този лавров венец и да го сложат на своите глави…
А какво ви достави най-голямо удоволствие, докато работихте по книгата?
Тази книга беше много трудна за писане, защото когато започнах проучванията си, открих твърде малко следи за господин Пекелни. Като че ли, където и да е било написано неговото име, след това някой е минавал и го е изтривал. И аз имах моменти на голямо отчаяние. Питах се имам ли наистина достатъчно материал, за да направя книга на тази тема. До момента, в който разбрах, че трябва да разкажа и за живота на Гари – тогава нещо щракна и нещата потръгнаха лека-полека. И както често се случва в процеса на писане, тези моменти на екзалтация, често бяха предшествани от много тъмни, тежки дни. Но продължаваш да пишеш, малко по малко се качваш по планината. Леко те болят краката. Мислиш си, че никога няма да стигнеш до края, но един ден се качваш на върха, поглеждаш панорамата и тогава може би чувстваш гордост, че си успял да се изкачиш. Сега читателят е този, който трябва да определи височината на върха, който сме покорили в тази планина.
Тази хубава метафора е чудесен преход към края на интервюто ни. За финал, какво бихте казали на българските си читатели (и не-читатели)?
Скоро е Коледа и мисля, че най-добрият подарък, който може да се направи за този празник, е книга. Твърде просташко би било да си направя реклама и да препоръчам моя роман (смее се). Затова ще им препоръчам да проверят романизираната автобиография на Гари „Обещанието на зората”, като мъничко се надявам, че след това ще имат желание да прочетат и моята книга.
Още веднъж благодаря на организаторите на Софийски международен литературен фестивал за възможността да разговарям с писателя и на преводачката Мариана Найденова за съдействието по време на интервюто!
Специални благодарности и на Стефани Калчева, която помогна с чудесни въпроси! Не пропускайте да прочетете нейното ревю за „Някой си господин Пекелни“.
Можете да вземете книгата с отстъпка от 10% от Ozone.bg и безплатна доставка, като ползвате код azcheta при завършване на поръчката си.
