„Човек на име Уве“ е като негатив на „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна..“ на Юнас Юнасон. Докато героят на Юнасон невинно забърква големи каши със своята страст към експлозивите, Уве тихо и незабележимо (дори за самия себе си) върши геройства. Той е вечно сърдитият намусен съсед, който не отговаря на поздрава ви и винаги намира за какво да се заяде, но в същото време няма да ви остави в беда. Уве върши добрини сякаш против волята си – без никакво желание да бъде социално приемлив и харесван, подтикван единствено от принципите си, че „така трябва“, „така е редно“. Той въплъщава една старовремска почтеност, основана на вечни непоклатими ценности,която трудно се вписва в динамиката на съвременния свят.
Въпреки че е ужасно досаден, Уве е посвоему симпатичен.Той се харесва на читателите, за което недвусмислено говори фактът, че хиляди посетители на блога на автора гласуват Фредрик Бакман да напише роман за героя си.
Книгата е приятна и добре написана. Цялото действие се крепи на сполучливо намерения образ на главния герой, чиито твърдоглави, непоколебими и много често наивни постъпки внасят и смешната, и тъжната нотка в историята. Допадна ми посланието, че добротата не се нуждае от лъскава приятна опаковка, а любовта не е просто романтичен жест или емоция. Искаше ми се обаче всичко това да не беше така буквално и дословно поднесено. Нищо не е оставено недоизказано, на читателя просто не му остава друго, освен да се облегне на фотьойла и да сдъвче предварително приготвената порция. Накрая дори му излизат финални „надписи“ с поуката, ако случайно дотогава не я е разбрал.
Авторът много умело му подсказва къде да се натъжи, къде да се засмее и къде да поклати глава в съгласие с житейските прозрения, разпръснати тук-там в историята. Още от първите страници става ясно, че Уве не е толкова лош, колкото изглежда, но не… Бакман се чувства длъжен да ви го повтори поне още двайсет пъти. Прибавете към това спасяване на човешки живот (неведнъж!), рано починали родители, грижи за пострадалата му жена и още куп други несправедливости, и вече сте напълно лишени от избор как да се отнасяте към него.
„Човек на име Уве“ е от типа книги, чиито послания се вписват добре в представите на мнозинството от читателите и по тази причина за тях трудно се пише друго, освен хвалебствия. Съжалявам, но отказвам да се поддавам на въздействие на този тип писане, умело разполагащо детайлите на историята по начин, който лишава читателя от възможност да я съпреживее по различен начин от зададения.
Няколко думи за самото издание. Досега издателство „Сиела“ не са ми давали повод за критика, но тук ме подразни вариращото изписване на името на една от героините, която ту бе Парване, ту беше Параване. „Апликации за телефони“ можеше да бъде просто „приложения“. Като цяло съм малко изненадана, че книгата се превежда от английския превод, а не от оригинала.
Прочетете ревюто на Преслава Илиева, която е харесала книгата много повече от мен, положителното мнение на Христо Блажев в „Книголандия“ , както и впечатленията на Книжен Петър.
