Последният роман на Галин Никифоров „Тяло под роклята“ (изд. „Ciela“) привлече читателското внимание както с любопитните си теми, така и с майсторския си език. Никифоров е автор на седем книги. През 2011 г. печели наградата „Роман на годината“ на фонд „13 века България“ за романа „Лятото на неудачниците“. Зададохме на автора няколко въпроса за новата му книга, писането и живота.
Не мога да не започна с очевидния въпрос – излизането на „Тяло под роклята“ съвпадна малко или много с една обществена дискусия относно пола, която роди няколко нови смисли на думите, с които го описваме. Какво е мнението Ви като писател за това явление и съвпадение?
За мен – като човек и като писател, най-ценното нещо е свободата. Иска ми се всички хора да имат възможност да бъдат такива, каквито са – тогава ще виждаме повече щастие около себе си и ще живеем по-добре. Струва ми се, че светът върви към подобно статукво, макар и много бавно. Иначе „Тяло под роклята“ е роман не за сексуалността или половата идентичност, а за човешката природа, за човешката душа и нейните странни аспекти. Така че съвпадение почти няма.
В „Тяло под роклята“ си личат сериозните проучвания. Разкажете ни за процеса на подготовка и писане на романа?
Проучванията за всеки роман са задължителни – най-малкото трябва да разбереш какво мислят другите хора и различните науки за нещата, за които искаш да пишеш. Не отнема много време, а и е интересно занимание, научаваш доста нови неща. Понякога ти трябва и повечко жаргон или определена характеристика, нещо, което да подсили историята, поведението на героите, думите им. Прилича много на подготовката на един актьор за ролята му: как да бъде облечен, какво поведение да има, как да говори, как да общува с другите, какви навици да има. Трябва да се вживееш в изпълнението си и да бъдеш достатъчно артистичен, за да си убедителен.
Разбира се, най-важен е езикът, чисто литературните ти качества, способността да мимикрираш и в същото време да бъдеш на ниво като изказ и стил: да можеш да водиш добри диалози, да „хващаш“ метафори, да усещаш ритъма на отделната сцена и на отделната глава, да можеш да структурираш. И, естествено – да редактираш написаното. То е почти половината от литературното умение на един писател и без него нищо не става.
Конкретно за „Тяло под роклята“ ми се наложи да почета някои неща за света на модата, за пластичната хирургия, за декоративните птици. Хареса ми и скритата чувственост на Борис – понякога си мисля, че ние, мъжете, всъщност сме по-чувствителни, отколкото ни мислят, но гледаме да не ни личи; не знам защо.
Вслушвате ли се в критиката или отзивите от читатели? Има ли нещо, което чувствате, че е останало неразбрано в книгите ви?
Понякога намирам много верни и проницателни мнения за книгите си. Гледам да приемам нещата нормално, защото все пак става дума за материя, която се възприема повече със сърцето и душата, отколкото с рационалността и логиката ни, в смисъл, че няма как оценката да бъде обективна, да лежи върху ясен критерий. Освен това мисля, че хейтърите далеч не са толкова много, колкото ние си мислим, а по-скоро ни липсва зрялост, за да приемем отрицателните мнения, от които всъщност можем да се учим.
А дали чувствам, че нещо е останало неразбрано в книгите ми? Мисля, че не – винаги има такива читатели, които те разбират, и такива, които не те разбират. Но има и една трета категория, която е най-рядка и най-ценна: читатели, които така разнищват написаната история, че достигат до подсъзнателните ти импулси и ги изкарват наяве. Те са най-чувствителни и всъщност разбират романа ти по-добре от самия теб. За „Тяло под роклята“ прочетох вече три мнения, които надхвърлят собственото ми разбиране за книгата и в същото време са точни и съществени. Малко странно звучи, но един писател най-добре разбира това, което е написал, едва след години, когато вече се е отдалечил от книгата си, а и обикновено е натрупал още опит.
Галин Никифоров и Амелия Личева по време на представянето на романа (снимка: Мариана Жижанова)
Какво четете, докато пишете? А когато не пишете?
Не помня през последните двайсет години да не съм писал или да съм спирал да чета – тези две неща са свързани. Сега се сетих за едно интересно нещо, което научих, докато пишех „Фотографът“ (2009 г). От една книга за митологията на Африка разбрах, че когато бушмените ходели на лов за бързо животно, за да се настроят по-добре и да им върви лова, ядели месо от бавно животно. А когато ходели на лов за бавно животно, ядели месо от бързо животно. Затова експериментирах с някои сцени от романа по следния начин: когато сцената беше динамична и с повече действие, аз четях поезия или някои по-поетични книги („Последно танго в Париж“ на Робърт Али или „Последна любов“ на Уортън), а когато трябваше да опиша по-интимна сцена, по-интровертна, четях „Мълчанието на агнетата“ или някоя кримка от Майкъл Конъли. Подобен подход и сега понякога ми върши работа. Не знам какъв е механизмът, но не искам и да знам…
Още нещо за четенето: мисля, че с годините започнах много повече да препрочитам стари книги, които харесвам, отколкото да търся нови. Има някакво насищане на сетивата – същото е и с филмите, които гледам.
В едно интервю казвате, че в книгите Ви винаги я има „сянката на живота и сянката на смъртта“ – какво се крие между сенките, къде падат те?
Още в гимназията бях прочел за странния поздрав между средновековните монаси: когато двама от тях се срещали, единият винаги казвал „Мементо мори“ – „Помни смъртта“, а другият винаги отвръщал с „Мементо вивере“ – „Помни живота“. Тогава ми звучеше малко измислено, но с годините разбрах, че има много мъдрост в този поздрав. Разбрах, че всъщност само две са важните неща в живота: едното е, че някой ден ще умреш, а другото – че все още си жив. Затова и „сянката“ на тези две неща винаги ще пада върху книгите ми. Смъртта е нещо естествено и ни учи да бъдем отговорни към остатъка от живота си. И да търсим собствен смисъл, а не външно признание. Трябва да си създадем извор на самоуважение, а това става, когато намерим поне едно нещо, което да правим със сърцето си и което да не зависи от нищо друго. И да се научим да го съхраняваме и пазим.
Много съвременни автори използват активно социалните мрежи, за да поддържат контакт с читателите си и да промотират творчеството си, но не и Вие. Защо?
Една от любимите ми писателки – Ан Тайлър, казва нещо много добро по този повод: „Говоренето за литература рязко намалява желанието тя да бъде писана“. Напълно споделям мнението ѝ. Човешката енергия не е безкрайна и е добре да я съхраняваш за нещата, които обичаш да правиш и в които виждаш себе си. Ако не си изолиран, няма как да се занимаваш с изкуство – поне според мен то изисква такова отношение. Но има писатели, които вероятно успяват да балансират нещата и да поддържат удовлетворяващи отношения с читателите си. Всеки е различен.
Ако можете да върнете времето назад и да си поговорите с онзи Галин, който през 2003 г. печели наградата „Развитие“ за нов български роман, какво щяхте да му кажете? Какво щеше да ви попита?
Сигурно щеше да ми каже, че съм остарял, а аз щях да му отвърна да не дрънка много, а да вземе няколкото вестника със спортни резултати от следващата седмица, които съм му донесъл, и като Марти Макфлай от „Завръщане в бъдещето“ да си реши паричните проблеми завинаги, като заложи на няколко мача! Истината е, че не виждам какво мога да кажа на Галин 2003 г., нито той на Галин 2018 г. Такива въпроси винаги ме объркват и нямам честен отговор!
И като стана дума за това – съблазняват ли Ви литературните награди?
Всичките си усилия винаги съм насочвал към това, да съм свободен и да пиша максимално добре, останалото са следствия и не мисля за тях. Когато книгата излезе, вече нямаш контрол над нея и над нещата, които ѝ се случват – тя става като дете, което вече е пораснало и е поело по своя път. Иначе литературните награди са хубаво нещо – това е признание от хора, които обикновено разбират от литература. За съжаление, с наградите не ставаш по-добър писател, а липсата им не значи, че станал по-лош.
Какво остава неизречено в разговора за „Тяло под роклята“?
Няма как в един разговор – дори и да обхваща характеристиката на всички аспекти на един роман, да бъде предадено чувството, което той носи. За да разбереш напълно една книга, трябва да я прочетеш. Обговарянето на написаното винаги по някакъв начин го принизява или създава очаквания, които в повечето случаи не могат да бъдат покрити. Би било прекрасно книгите просто да се четат, без да се говори за тях, но знам, че това е невъзможно.
Снимка на публикацията: Мариана Жижанова, Ciela Books
