fb
Издателски проектНовини

„Говори“ навежда на размисъл не само за вината на извършителя, но и за отговорността на обществото

6 мин.

В началото на ноември у нас излезе роман, който е считан за знаков в литературата за тийнейджъри, но по една или друга причина досега не е намерил пътя си към българските книжарници. „Говори“ (изд. „Ciela“) на Лори Халсе Андерсен разказва историята на едно изнасилване и предава тежестта на последствията върху жертвата, пазеща тайната за случилото се. Представяме ви текста на отговорния редактор на романа Рия Найденова, която споделя какви мотиви са подтикнали издаването на книгата и размишлява над уроците, които тя може да ни предаде насред разразилата се буря от скандали и обвинения в сексуален тормоз, отправени срещу влиятелни личности от света на шоубизнеса.

„Говори“ излезе по-миналата седмица, но тъй като цялото внимание отиде в промоцията от първи ноември, едва сега успяхме да я обявим официално. А на тази книга ще обърнем особено внимание. В оригинал „Говори“ излиза за пръв път през 1999 г. С осемнайсет години закъснение, направо цяло пълнолетие, тя бе преведена и на български.

Мрачна ирония е, че първото българско издание на „Говори“ – бялата лястовица в литературата за млади хора, която се занимава открито с въпросите за сексуалното насилие – съвпадна със скандала около Харви Уайнстийн, със слагането на Кевин Спейси в черния списък, с #MeToo, с Kneegate (отговорът от другата страна на „локвата“).

Предполагам, че много хора ще й обърнат внимание именно заради актуалността на темата. Няма да лъжа – вече срещнахме интерес от някои медии, примесен с желание романът да се обсъжда в контекста на Холивуд и Уестминстър. Също няма да лъжа и за това – със смесени чувства съм по този въпрос. От една страна, именно убедеността ми, че „Говори“ е важна книга, която трябва да присъства в българските библиотеки, е причината да я издадем – колкото повече хора посегнат към нея, независимо от причината, толкова по-добре. От друга страна, сериозната – истински сериозната тематика, с която книгата се занимава, ме кара да искам да разсея някои от митовете, въртящи се около нея в момента.

Движението #MeToo насърчава жертвите на сексуален тормоз да споделят историите си

Първият от тях е, че „сексуално посегателство“ е едно ясно дефинирано понятие. Аз смятам, че не е – то е спектър. По принцип всеки от нас може да отговори на въпроса какво означава „сексуално посегателство“ – дали с примери (които далеч не изчерпват всичките му проявления), или с обяснението: „нежелано сексуално внимание или действие, наложено върху някого“. Само че в рамките на тези примери и на това обяснение се съдържат много подразделения. Видимо е по реакцията на разкритията покрай случая „Уайнстийн“ – #metoo.

Важен проблем, свързан с избухването на хаштага #МeТoo, е, че благодарение на свободата на „Туитър“ рамо до рамо съжителстват два вида истории. Има разкази за истинско сексуално посегателство, оставило травма в живота на жените и мъжете, на които се е случило, инциденти, довели до напускане на работа, промяна в професионалното положение, поставяне на кариерата на пауза, дори прекратяване на кариерното развитие в резултат от нежеланото внимание на самозабравили се хора с много власт, които смятат, че всичко им е позволено. Има истории как някой е бил принуден да живее с години в една и съща къща с насилника си, защото не е имал друг избор. Истории как някой е бил опипван като дете от свой роднина или от авторитетна фигура в града.

Единственото, което можеш да направиш, е да окажеш безкрайно съчувствие на жертвите и ако забележиш подобни случаи около себе си, да се намесиш. Има обаче и истории как някой е целунал друг без (а в един от популярните случаи и със) предварително позволение.

Проблемът е, че вторите истории се поставят наравно с първите. Те не са. Това, че не искаш някой да те закача, не означава, че опитът му да те целуне е сексуално посегателство. По този начин се рарежда важността на първите разкази и в очите на много хора ги принизяват до необосновано мрънкане, да не говорим, че се намалява ефектът на понятието „сексуален тормоз“. Колкото повече разширяваш спектъра надолу, за да включва всичко – от подсвирквания по улицата до разкрачен мъж в метрото (manspreading, криминализирано в Ню Йорк), толкова повече средната аритметична важност на обвинението в сексуален тормоз намалява.

Лори Халсе Андерсен (снимка: Simon & Schuster)

„Със свободата идва отговорността“ са думи на Елинор Рузвелт, която е постигнала много за феминизма, например да подсигури по-високи заплати за жените, работещи във фабриките. Интернет дава почти пълна свобода, но тук трябва да перифразирам нейните думи: с тежестта на обвинението идва отговорността. Особено когато знаеш, че отправеното обвинение ще отнеме няколко секунди, за да стане достояние на целия свят, както и че автоматично ще получи по-голяма достоверност благодарение на факта, че се примесва с хиляди други обвинения.

Затова ми се иска на „Говори“ да се гледа напълно встрани от обсъжданията дали всяка жена е в опасност на работното място (не е – подобно мислене би означавало ефективно спиране на кариерното развитие на жените, както и на желанието на колегите им мъже да работят активно с тях, водени от страх, че могат да бъдат обвинени), дали Кевин Спейси е виновен (половината крещят „разпни го“, другата половина – „невинен е!“), дали #МeТoo е излязло извън контрол (би било ужасно, ако върху цялото движение се хвърли съмнение заради фокусирането върху няколко обвинения за сексуален тормоз, които са в най-добрия случай неособено убедителни).

„Говори“ е болезнената изповед на младо момиче, преминало през изнасилване, което след това е остракирано от всичките си приятели и цялото училище, защото никой не знае какво й се е случило. Макар и мрачна и прекарваща читателя през училищния ад, книгата е жизнеутвърждаваща, защото говори за силата да намериш смелостта да разкажеш историята си. Това е и изначалният смисъл на лавинообразния ефект на #MeToo.

Ако прочетете романа, моля, направете го с отворено съзнание и забравете всички скандали, които тресат шоубизнеса в момента – именно сред тях се срещат тези черни овце, които хвърлят сянка върху достоверността на цялото движение. И ако историята на Мелинда ви направи достатъчно силно впечатление, тогава ще погледнете на разказите на други жертви с нови очи.

[ + ]