„Да разкажеш за една смърт, е не по-лесно от това да я преживееш.“
Из „Градинарят и смъртта“ от Георги Господинов
Навечерието на 24 май, две години по-рано. Всички го помним. Така се радвах от гордост и плаках от щастие, че още ме държи. И знам, че не съм била само аз. Всички празнувахме заедно с Георги Господинов и Анджела Родел, когато „Времеубежище“ спечели Международната награда „Букър“ за 2023 г. Ала както самият писател признава в най-новия си роман:
Най-хубавото и най-лошото винаги ми се случваше в една и съща година.
„Градинарят и смъртта“ (изд. „Жанет 45“) вече успя да спечели куп награди, сред които Награда „Хеликон“ за 2024 за най-добра нова българска художествена проза, Награда „Цветето на Хеликон“ за 2025 за най-продавана книга сред номинираните за наградата „Хеликон“ и Награда „Златен лъв“, присъдена на издателство „Жанет 45“ за „издателски проект с най-голяма обществена значимост“. Италианското издание (превод от Джузепе дел Агата) е на трето място в Топ 10 на вестник la Republica в избора на критиците, а в Испания се нарежда сред най-добрите книги, препоръчани за тазгодишния панаир в Мадрид от литературните критици на ABC Cultural. Убедена съм, че това е само началото на успехите, които тази творба заслужава. И докато следобедът преваля, в новата ми любима дума от книгата – „тихналък“, аз успявам най-сетне да събера сили и да напиша това ревю, да открехна пак тази история „за ботаниката на тъгата“.
Първият ми прочит на прекрасното издание на „Градинарят и смъртта“ беше много бърз, но не почти толкова бързо, както когато идват лошите новини. Онези, след които вече никога няма да си същия – като новината, че баща ти умира от рак.
Има ли ни още, ако си отиде и последният човек, който ни помни като деца?
Труден прочит беше, неминуемо ти остава буца в гърлото, дори твоят баща да е още жив. Както някъде бях прочела – или ридаеш след този прочит, или ставаш и отиваш да прегърнеш баща си, може би защото:
Никога няма да бъдем в такава сигурност, както някога в ръцете на бащите си.
Същевременно романът се чете с една неописуема лекота, а историята в него е толкова крехка, колкото преброените ни дни на този свят, или колкото стъбло на кокиче, макар и това да звучи клиширано. Господинов е успял да създаде дълбоко емоционална книга за „…всекидневното, от което е направен животът, вътъкът на света, тривията“, ала същевременно е побрал някак между страниците и всичко възвишено, най-мило и свидно.
Вторият ми прочит беше по-бавен и осъзнат, не така припряно на един дъх. Позволих си лукса да слушам „Градинарят и смъртта“ с великолепния глас на Владимир Пенев в Storytel, докато отново държа и книгата в ръце – един мой нов, любим ритуал, с който изцяло се потапям в света на автора на мултимодално ниво. Този път спирах многократно – дали за да помисля, да запиша някой цитат, или просто допълнително да забавя темпото на времето и да усвоя чутото по свой си начин.
Момент. Нека да опитам пак.
Ако това е книга „за тъгата по живота, който си отива“, то следобедната светлина, която неизменно струи от последния роман на Господинов, е като кукането на кукувицата напролет, някоя череша през юни, или домати през юли – просто се случва и ни носи облекчение; просто се случва, защото така е редно и защото е възхитително и невъзвратимо – не като смъртта, а като самия изумителен живот, изпълнен със споделеност и съпричастие.
Без съмнение историите на Господинов ще оцелеят във времето, така както една градина оцелява.
Баща ми ни е оставил все пак последни думи, казах си, напролет ще ги прочетем.
Но Господинов няма нужда да се чуди „Моята градина къде е?“, неговите семена са буквите. С тях и с малко „магическо мислене“, той посява чудеса. Личи си, че само писането го спасява. А чрез писането му и читателят бива спасен, или по-точно, „тази муха – душата.“
„Градинарят и смъртта“ е роман, който за някои читатели може би ще е чудесно допълнение към темата, която се разгърна в сборника „Бащите не си отиват“ от изд. ICU. Роман, който е „неотменимо присъстващ“ – за да си напомним, че близките ни са неотменимо присъстващи не само когато внезапно осъзнаем, че смъртта е по-близо, отколкото сме си представяли. Книга за непомерната болка и „нейната физическа пелена“, която „скрива разни метафизически бездни“. И още – за кръстословиците, чието решаване помага да забравиш за съществуването на смъртта, поне за малко. За детството, защото само там сме „практически безсмъртни, в повечето случаи“. За „безвълшебната планина на рака“. За смешните истории за спешни случаи. За споделените вдишвания и издишвания в тъмното. За хубавите, немски бръснарски ножчета, заради които как да умре човек и да ги остави неупотребени… И за живота, който трябва да се празнува, когато почине някой, а не смъртта му. Така или иначе, „смъртта е череша, която зрее без теб“, независимо дали си се помирил с нея или не. Но може би един от най-важните въпроси за мен, които задава Господинов в романа си, е следният: има ли смисъл изобщо този живот, ако не можеш да се обезсмъртиш като „останеш в паметта на едно дете“?
За мен „Градинарят и смъртта“ е безапелационно най-хубавата, затрогваща и смислена книга на Господинов досега. Болезнено личен и откровен мемоар за един много достоен баща и скръбта по загубата му, но и роман за всички бащи, „чиито крачки догонваме“, както и за това как се умира с чест. Чувствена и фина творба, по един особено скромен начин, типично в стила на автора. Без излишен патос, само суровата действителност, пречупена през призмата на стойностна литература. Чутовно силен и светъл роман-явление, който носи утеха и не просто се чете, той се изживява и помни, защото сам по себе си диша.
Ако епитафията на надгробния камък на Борхес казва“ Няма страшно“, така както бащата на Господинов многократно го е повтарял (макар и без да е чел Борхес или да знае написаното на гроба му), то аз само бих могла да добавя за финал и от мен – няма страшно. Георги Господинов, един от най-добрите ни съвременни разказвачи на истории, продължава да пише, а докато това е така, няма страшно. Няма страшно.
Можете да намерите „Градинарят и смъртта“ в Ozone.bg.
