Това ревю отлежа в главата ми повече от седмица. Както се случи и при предишните две книги на Джон Грийн, след последната страница бях искрено и дълбоко развълнуван. Затова реших да дам време на емоциите да отминат и тогава да си направя равносметка. Времето обаче по никакъв начин не успя да повлияе на мнението ми и то е категорично – убеден съм, че не са много авторите, които могат да пишат толкова силно – искрено, внимателно и търпеливо.
Да влезеш по подобен начин в едно крехко момчешко съзнание – объркано, наплашено и плахо търсещо. Да го следваш в колебливите му лутания в една или друга посока. Да предадеш на читателя по подобен начин емоциите му. Усещаш свитото гърло, топката в стомаха, сълзите, които едва се сдържат под клепачите, повишеният пулс, който бумти, когато до теб е момичето, в което си безнадеждно влюбен, страхът, когато всячески търсиш оправдание да не сториш нещо…
Джон Грийн е обвиняван в много „грехове“ – липса на оригиналност, повтарящи се в различните книги елементи, сходни сюжети, прекалена сладникавост… Няма да опровергавам тези твърдения, защото не е нужно. Въпреки споменатите недостатъци, аз като читател получавам емоционално приключение, което малцина автори до момента са успели да ми предложат. Това ми стига и ме обрича на вярност към творчеството на 36-годишния американец.
В „Хартиени градове“ авторът отново използва любимия си похват на изследване – преди и след. Джон Грийн в началото на книгите си поставя своите герои в една ситуация, която след някакво критично събитие грубо обръща животите им. Отново имаме забележителна главна героиня (мистериозната и дръзка Марго Рот Шпигелман), възпитано и добро момче (което бива предизвикано да преодолее себе си), група приятели (които волю-неволю си помагат) и книга, която е от основна важност за героите и за сюжета („Песен за себе си“ на Уолт Уитман. Същият автор оказва важна роля в драматичния обрат на страхотния сериал „Breaking Bad“).
Няма как да не се забележи приликата между главната героиня в „Хартиени градове“ и тази от „Къде си, Аляска?“ Оставам с усещането, че Джон Грийн е имал нужда от „още Аляска“. Сякаш тя не му е стигнала и е имал да каже още много неща за нея. За щастие, приликите между двете бързо приключват и Марго се сдобива с още по-запомнящ се образ. С удоволствие искам да отбележа, че за разлика от предишните му романи (и особено „Вината в нашите звезди„), този път смъртта не е идеализирана по никакъв начин. Освен това липсва дебелото клише, което се боях, че ще се появи накрая. Два големи бонуса за този роман.
Докато четях, ми мина през ума, че творчеството на Джон Грийн може да се разглежда като една… многология. Всяка следваща книга обогатява поредицата, допълва я, развива я и добавя нови и нови нюанси.
Мечтата за голямото бягство, зрееща в хората години наред, а понякога и през целия им съзнателен живот. Моментът, в който осъзнаваме, че вършим нещо за последен път. Различните образи, които всеки си създава за пред хората. Не познаваме самия човек, а това, което той ни показва. Хората са само място и мястото, това са хората, които живеят там. Това са основните теми, които са занимавали авторовото съзнание, докато е създавал този роман.
За мен „Хартиени градове“ е най-добрата книга на Джон Грийн от трите, излезли досега на български. Най-зряла, подробна, забавна, приключенска и… вярна. Прекрасна.
Не пропускайте да прочетете още ревютата на Габи Кожухарова за книгите на Джон Грийн: „Вината в нашите звезди“ , „Къде си, Аляска?„ и „Хартиени градове„, както и на Митко за „Вината в нашите звезди“ и „Къде си, Аляска?„.
1 Коментар