fb
10, които...Специални

Момчетата на Джон Грийн

9 мин.

Джон Грийн е обвиняван основно в две неща: а) че пише все един и същ роман и б) че романите му са сладникави. Критиците може и да са прави, но безспорно е, че Грийн има своя широка, на моменти фанатична, аудитория. Тийнейджърите (и не само) харесват начина му на писане, искреността му, идеите, които защитава и особено харизматичните герои, които създава. В неговите момчешки персонажи има някакъв неустоим чар, който кара читателя да чете страница след страница, книга след книга…Накратко, лесно е да се пристрастиш към творбите на Джон Грийн. Затова нека ви разкажа за момчетата в романите му.

Момчетата на Джон Грийн доста си приличат. Те са особняци с добри и верни сърца; не са популярни в училище, но са намерили начин да се приспособят без да изменят на себе си; откриват истинското приятелство; доказват, че да си умен и да се справяш с училището не е порок; объркани и несигурни са, защото са в процес на търсене на отговори; влюбват се лесно (нали са момчета все пак), в момичета, които са пълна тяхна противоположност; имат любими книги и любими видео игри; обичат и уважават родителите си; имат мания; има чувство за хумор и за самоирония.

Майлс Халтър (Шиши) е момчето в “Къде си Аляска?”.
Майлс е умен, саможив, несигурен и притеснителен. Обича да чете биографиите и колекционира предсмъртни слова на прочути личности. Мести се в ново училище, за да търси Голямото може би. Там Майлс среща първия си истински приятел Чип, който го напътства; прекрасната Аляска, която е всичко, за което е мечтал; и един учител, който го вдъхновява. Но най-важната среща на Майлс е с въпросите: как да бъдеш себе си, колко безценна е истинската близост, как да преследваш мечтите си, как да поемаш отговорност за действията си, как да живееш с тези последствия и не на последно място възможно ли е да излезеш от лабиринта на страданието? И разбира какво е да бъдеш мъж.

“Но не ми достигаше смелост, тя имаше гадже, аз бях нескопосан, тя беше страхотна, аз бях безнадеждно скучен, тя беше безкрайно интересна. Затова се върнах в стаята си и се тръшнах на леглото с мисълта, че ако хората бяха дъжд, аз просто ръмях, а тя беше ураган.”

“Де да можехме да видим безкрайния низ последствия, които произлизаха и от най- нищожната ни постъпка. Но разбираме какво е било правилно едва когато правилното вече няма значение.“

„От това ме е страх: загубих нещо важно и не мога да го намеря, а имам нужда от него.”

“Но бяхме научили всичко, което можеше да се научи, и с това тя ни беше допуснала по-близо – поне Полковника, Такуми и мен. И толкова. Не ми беше оставила достатъчно, за да я открия, но ми беше оставила достатъчно, за да открия Голямото може би.”

Колин Сингълтън е момчето от “Множество Катрини
Колин ни е представен малко след като е завършил гимназия и е зарязан от поредната, деветнайста, Катрин. Колин е бил дете чудо. Вече не е дете и започва да подозира, че нищо необикновено няма да се случи в живота му. Той е обикновен младеж, с нормални терзания, който се опитва да намери мястото си в света. Вманиачен е по момичета, които се наричат Катрин и по образуването на анаграми. Голямата му драма е, че всяка Катрин го е зарязала и е отчупвала по малко от сърцето му. Катрин XIX почти го довършва. В търсене на бягство от болката Колин (заедно с най-добрия си приятел Хасан) тръгва на пътешествие, което го отвежда в нов свят, с различни хора и с не по-малко сложни проблеми. Колин решава, че е дошло времето да създаде нещо гениално, да остави следа в историята. Така създава теорема, която да докаже предвидимостта на любовните връзки. В теоремата се проваля, но в създаването на истинска връзка с близките си и в борбата със страха от неуспеха, определено успява.

“Тя имаше толкова пленителна усмивка, че на човек му се струваше прекалено коварно от нейна страна да я използва, защото нямаше начин да не повярваш на такова усмихнато лице. Просто ти се иска да правиш това момиче щастливо във всяка секунда от живота си, да й даваш поводи да се радва, за да я виждаш усмихната.”

“Така че всички ние имаме значение за себе си, за другите, за хората, които обичаме. И ако това значение трябва да се измери, то е по-малко от много, но повече от нула.

Куентин Якобсен е героят от “Хартиени градове”.
Куентин е добро, възпитано момче, което винаги взима правилните решения. Докато в живота му не се връща, с гръм и трясък, Марго Рот Шпигелман – момичето, по което Кю е луд от години. Тази среща постепенно преобръща представите му за света и го подтиква да търси отговорите на въпроси, които до този момент се е страхувал да зададе и да прави неща, които е мислел за невъзможни. Куентин (заедно с приятелите си Бен и Рейдър) върви по следите на Марго, но в това пътешествие всъщност открива себе си, преодолява се и пораства. В любимо литературно произведение на Кю се превръща „Песен за себе си“ на Уолт Уитман, поемата, която Марго му оставя като следа.

“Но колкото и парализираща да бе мисълта за всичките „никога повече“, самото тръгване бе превъзходно, велико чувство. Чисто. Възможно най-чистата дестилирана форма на свободата. Всичко, което имаше стойност и значение (с изключение на една снимка), замина в боклука, но чувството бе велико.”

“Да си тръгнеш. Прекрасно чувство! Но чак след като си тръгнал. Ако бях с кола, а не пеша, вероятно нямаше да спра. Тя бе събрала смелостта да тръгне и когато е
усетила това велико чувство.”

„Ние виждаме през пукнатините си, и виждаме другия човек през неговите пукнатини. Кога за първи път се видяхме? Кога ти видя мен и аз видях теб ? Не и преди ти да видиш през моите пукнатини, не и преди аз да видя през твоите. Преди това виждахме само представите си един за друг. Все едно съм гледал към щората ти, но никога не съм надничал зад нея. Но веднъж щом корабът се пропука, тогава в него влиза светлина. През пукнатината може и да излезе светлина.“

„Светлината излиза от нас, но и в същото време ни наводнява.“

Уил Грейсън от “Уил Грейсън, Уил Грейсън”.
Уил Грейсън не обича да привлича вниманието. Не обича романтиката и драмата, особено когато са в комбинация. Той има проблеми със себеизразяването и е болезнено нерешителен; носи се по течението и страда от комплекс за малоценност. За да се предпази, за да не бъде наранен Уил има две железни правила: 1) да не му пука и 2) да си държи устата затворена. Животът му изглежда нормален, скучен и подреден…докато не се появява най-добрият му приятел (Тайни, който е гей с артистични наклонности), прекрасната и пленителна Джейн и, разбира се, другият Уил Грейсън. И всичко се обърква, за да се подреди след това.

“ – За любовта и истината, че са свързани една за друга. Истината прати любовта възможно и обратното, нали?”

“Не особено умен, не особено хубав, не особено мил. Това съм аз – господин Не Особено.”

“Кога стана така, че ако кажеш на някого, че го обичаш, значи, че искаш да го чукаш. Кога цялата игра се завъртя около чукането?”

Огъстъс Уотърс е момчето от “Вината в нашите звезди
Наложило се е на Огъстъс да порасне по-бързо от връстниците си. Затова го виждаме уравновесен, уверен, мъдър и грижовен. Неговата голяма мечта е да остави следа, която вечно да се помни; чрез делата си да остане вечно жив. Той среща Хейзъл и се влюбва в нея. Заедно живеят интензивно, защото времето им е преброено и трябва да бързат, за да вземат от живота това, което искат. Хейзъл обаче му показва, че най-важните следи се оказват белезите в сърцата на хората, които са обичали; че болката от края е естествена, но и красива.
Вярвам, че всички знаете, че Гас е голям фен на метафорите и любимата му книга е “Всевластна скръб” на Питър Ван Хутен. Ето някои запомнящо се думи на Гас:

“А аз никога не съм палил. Това е метафора: поставяш нещо смъртоносно между зъбите си, но не му даваш властта да те убие.”

“Тъкмо това е проблемът с болката – каза Огъстъс, след което погледна към мен. – Трябва да бъде изпитана докрай.”

“Страхът от забравата е нещо различно – това е страх, че няма да съм дал нищо в замяна на живота си. Ако човек не може да живее в служба на някое по-висше добро, тогава би могъл поне да умре за него. Това, от което ме е страх, е, че нито животът, нито смъртта ми ще имат някакво значение.”

“Истинските герои не са хората, които правят нещо; истинските герои са хората, които забелязват нещата, обръщат внимание.”

“Такъв късмет е, Ван Хутен, че я обичам. Защото, старче, нямаш право на избор дали да бъдеш наранен – сам можеш да избереш единствено кой да те нарани. Аз съм доволен от избора си. Дано и тя да е доволна от своя.”

[ + ]