Започвам със случка от вчера. Една позната се учуди, че харесвам книгите на Джон Грийн, първо, защото били тийнейджърски, и второ, защото много си приличали една с друга. Не отричам нито едното, нито другото – но това не ми пречи да ги харесвам. Може би първо, защото самата аз не съм и явно никога няма напълно да изляза от тийнейджърската възраст (поне ментално), а вторият позитив в полза на Грийн е, че реших да прочета книгите му една след друга, да си направя мини летен маратон.
Точно затова еднаквостта не ми пречи, те преливат една в друга, допълват се, сякаш героите прескачат страниците и се прераждат в следващия роман на Грийн, но под друго име – нещо като литературен будизъм.
А това, което най-много харесвам в книгите му, е, че зад привидния сюжет Грийн всъщност създава доста задълбочени философски есета, разсъждавайки над въпроси, с които неизменно се сблъсква всеки един от нас. На пръв поглед въпроси, с които се терзаят младежите в този особен момент на съзряването, но истината е, че героите на Грийн са прекалено интелигентни, така може да се окажат въпроси, които някои от нас дори не сме си задавали.
Истината е, че извадени от опаковката сюжет, разсъжденията на Грийн биха могли да се издадат самостоятелно като философски есета. Но дали тогава щяха да са толкова четени?
Това е и другото, което най-много харесвам в книгите му – тоест то е същото, но погледнато от другата страна. Джон Грийн създава философски издържани есета. Тук ще отворя една скоба, за да подчертая – „издържани есета“. Не ме разбирайте погрешно – не говоря за сериозни философски трудове, не го сравнявам със Сартър или Киркегор и не претендирам да има тяхната философска тежест, но нека си признаем… колко тийнейджъри четат Сартър или Киркегор?
Исках да кажа, че Джон Грийн създава философски издържани есета, обгръща ги с тийнейджърска интрига, с млади герои, търсещи себе си и така… не мога да намеря правилната дума… не е нито „излъгва“, нито „накарва“, нито „подмамва“… може би „насърчава“ хиляди младежи да ги прочетат и да се замислят над тях.
Тоест Грийн е един вид философотрафикант, който зарибява младежите с малки дози философия, религия и литература и им разкрива един безкраен свят – този на книгите, където могат да намерят себе си.
Защото „Хартиени градове“ („Егмонт България“) е роман за търсенето на себе си. Търсене, за което понякога ти трябва да обиколиш целия свят, а понякога просто да си отговориш на един въпрос – кой съм аз всъщност? Просто ли казах, неволна грешка…
society6
Грийн поставя много интересен въпрос –
коя е истинската ни същност – тази, която представяме пред другите или тази, която крием за себе си?
Кое е по-реалното – такива, каквито сме в обществото, или такива, каквито сме сами със себе си? Кой е по-яркият образ – този в огледалото или този в очите на другите? И кои са тези други, защото нашият образ е различен в очите на всеки един – изкривен според представите на всеки човек. Как от тези хиляди парченца разкривен образ да изградим един събирателен?
Грийн ни кара да се замислим също и как улисани в стремежа да поддържаме образа, който представяме пред другите, понякога губим истинската си същност. Как падаме в капана на това да сме „най-готиното момиче“, „най-забавният съученик“ или „най-умният в класа“ и как следването на тези определения ни лишава от възможността да сме всичко в едно и много повече.
Това е роман за хартиените градове – измислени точки по картата, но и за хартиените хора – измислени образи, само опаковки, очертания, в които затваряме другите и себе си, заради ограниченото ни понякога мислене.
За страха от скучното ежедневие, в което брак-деца-работа не е happily ever after, а доживотен затвор.
За страха, че може да обиколиш целия свят и да откриеш много места, но не и себе си. За страха, че ако все пак съумееш да откриеш себе си – може и да не си доволен от намереното и да ти се прииска да скъсаш този хартиен образ, да го намачкаш и изхвърлиш, за да можеш най-накрая да бъдеш без очертания и без граници… свободен.
Не пропускайте също емоциите, които книгата е предизвикала в Габи Кожухарова и Димитър Аврамов, както и моите разсъждения за „Вината в нашите звезди“. Вижте още какво са писали Габи и Митко за другите книги на Джон Грийн „Вината в нашите звезди“ (тук и тук), „Къде си, Аляска?“ (тук и тук) и „Множество Катрини“.
