fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъсиСпециалниХудожествени

Хората тук се грижат един за друг. Из „Всичко започна на Коледа“ от Джени Хейл [откъс]

8 мин.

След „Винаги ще има Коледа“ и „Коледни пожелания и бисквитени целувки“, „Всичко започна на Коледа“ е третият коледен роман на Джени Хейл, който излиза на българския пазар, благодарение на издателство „Хермес“. „Всичко започна на Коледа“ проследява историята на Холи Макадамс и Джоузеф Барнс, които са принудени да прекарат празника заедно в малка вила, сгушена в заснежените покрайнини на Нашвил, докато в района вилнее невиждана досега снежна буря. Дали Холи ще открие любовта в лицето на Джоузеф или не, можем да разберем, ако прочетем цялата книга, но от издателство „Хермес“  предоставиха специално за „Аз чета“ един чудесен откъс от началото на романа, който определено създава усещането за снежна зима и наближаващи празници: 

 

Когато стигнаха последното стъпало, вилата привлече погледа й.

– О! – каза Холи. – Никога не съм я виждала такава. – Двата прозореца на покрива бяха покрити с бяло одеяло, целият парапет на дългата селска веранда бе очертан с пухкав бял сняг. Снежинки бяха полепнали и по каменния комин, червената врата и дървените трупи на външните стени. – Толкова е красиво.

Джо се усмихна, но очите му гледаха нея, а не къщата. Вероятно си мислеше, че тя никога преди не бе виждала сняг – което донякъде бе вярно, тъй като тя никога не бе виждала сняг тук, в Тенеси.

Холи се обърна към гората, която скриваше шосето под склона. Различаваше пътя само по тънката бяла ивица, която криволичеше покрай дърветата. Още не бе стигнала до нея, но и тя бе в списъка й за ремонта. Пътеката все още си беше такава, каквато дядо й я бе направил. Дърветата бяха като от рисунка с молив на фона на бледото небе, по голите им клони бе нападал сняг. Холи се спъна, но запази равновесие. Беше стръмно и макар да бе с обувките си за сняг, пак с мъка постигаше сцепление.

Джо забави крачка, за да върви до нея и тя пак се подхлъзна. Ботушите й бяха безсилни пред това количество сняг, подметките й се плъзгаха на всяка крачка. Обърна се настрани и заслиза така, но и това като че ли не помогна много, затова пак застана с лице към пътеката.

Холи направи няколко стъпки и без да иска, стъпи в малка дупка, покрита със сняг. Изведнъж усети, че пада и земята се приближава към лицето й по-бързо, отколкото можеше да измисли как да постъпи, а острата болка в глезена й замъгли погледа й. Тя посегна да се хване, за да спре да пада, но не успя, защото Джо вече я бе хванал. Тя се вкопчи в него и пренесе тежестта си на здравия глезен.

– Предполагам, че ботушите ми не са толкова страхотни – каза тя.

Джени Хейл

Джо огледа пътеката и тя се сети в какво точно бе стъпила: малкото пространство под дърветата, където дъждът си бе прокарал път надолу по склона и бе отнесъл голямо парче почва. След първата година на вътрешния ремонт й бяха останали достатъчно пари от онези, които дядо й бе оставил, за да наеме някой да постави дренаж, да запълни дупките и да асфалтира пътеката. Знаеше, че трябваше вече да го е направила, но се бе съсредоточила върху интериора. Сега трябваше да чака по-топло време. Слава богу, че някой друг не бе пропаднал там, иначе щяха да се изправят пред дулото на съдебно дело. Баба й със сигурност нямаше нужда от подобно нещо точно сега.

Все още стиснала едната ръка на Джо, Холи се опита да пристъпи, но силна болка прониза крака й, а от устата й се изтръгна стон, преди да успее да го потисне.

Джо изглеждаше загрижен.

– Какво има?

– Нищо – излъга тя.

При следващата стъпка болката подгъна коляното й. Тя прехапа устни, за да не извика отново.

Джо погледна назад към къщата, но вече бяха минали половината път и тя знаеше какво си мисли той: нуждаеха се от храна за седмицата и след като бяха стигнали чак дотук, трябваше да продължат.

Скоро щяха да бъдат в трактора на Бъди и тя щеше да може да седне и глезенът й да отпочине.

– Ще те кача в къщата и ще отида сам – предложи той, свил вежди към крака й. – Защо да не те занеса на гръб?

– Защото ще паднем назад и ще се търкаляме като гигантска снежна топка чак до подножието на склона. – Тя направи още няколко мъчителни стъпки и пак се олюля и залитна напред. Джо я хвана. – И нямам никакво намерение да се връщам в къщата. Ще взема храна за баба; знам какво обича, а тя е много капризна.

– Усмихна му се, но това като че ли не разсея тревогите му.

– Тогава ще вървим много бавно – каза той и хвана внимателно ръката й. Холи не се съпротивлява, чувстваше се сигурна, че той няма да я остави да падне.

Когато стигнаха до шосето, бузите й бяха станали безчувствени от студа, ушите й бяха измръзнали под шапката и тя бе сигурна, че носът й е тъмнолилав. Ако не седнеше, можеше да припадне от болката в глезена.

Ревът на машината на Бъди изпълни въздуха, старият зелен трактор все още бе жив и здрав. Колкото и малко топлина да имаше в него, той бе лъч надежда. Бъди помаха от кабината и Холи се зарадва на познатото обрулено лице. Той беше толкова мил, когато идваше на гости на дядо й. Докато другите приятели на дядо й говореха за футбол и обезпокоителното състояние на света, Бъди я питаше как е минал денят й и ръкопляскаше, когато му показваше цигански колелета на една ръка.

Бъди се пресегна и отвори вратата, тънкият метал се отмести със скърцане, разтресен от двигателя.

– Мили боже! – каза Бъди и очите му се плъзнаха по нея. – Ти си истинско копие на майка си! – Носеше стара шапка с козирка на „Будвайзер“ и дебело кафяво палто с клипсове, което бе износено като старите дъски от изкорубения хамбар, които дядо й бе натрупал за огрев, след като ги смени. Бъди бе ухилен до ушите, а дълбоките бръчки по лицето му показваха колко често се усмихваше, което я стопли.

Холи се качи със здравия си крак и подпряна на ръката на Джо. Веднага се разочарова, че температурата вътре не бе много по-висока от тази навън, но облекчението в глезена й оправи положението. Джо се качи след нея и затвори вратата.

– Добре ли си? – попита Бъди със своя силен южняшки акцент, като погледна към крака й.

– Добре съм, Бъди. Просто си навехнах крака, но има достатъчно сняг да му сложа, когато се върна у дома. – Тя се размърда, беше й неудобно. – Ти как си?

– Добре съм, госпожице Холи. Чух, че си идвала да оправяш мястото. Дядо ти винаги смяташе, че може да го дава под наем на богаташите. – Бъди намигна към нея, преди очите му да се спрат на Джо. Разгледа го добре и млъкна, осъзнал, че се намира в присъствието на един от онези богаташи. Покашля се и включи на скорост. – В „Пъкетс“ ли отивате?

Тя кимна.

– Минах оттам по-рано. Отворено е, което какво ви говори?

Джо го погледна въпросително.

– Хората тук се грижат един за друг. Когато нещо може да е отворено, то трябва да е отворено.(…)

Спря на „Олд Хилсбъро Роуд“, главната артерия на Липърс Форк.

– А – каза Бъди, когато наближиха няколкото сгради на тясната алея, след които пътят се устремяваше през полята. – Цивилизация. – Смени предавката на трактора и забави скоростта. – Но не мигайте. Ще я пропуснете. – И се засмя на собствената си шега.

Малкият участък от пътя бе като изваден от детска книжка. Къщички в най-различни цветове и с покрити със сняг покриви бяха единствените цветни петна на улицата. Всяка си имаше собствен коледен венец на вратата и люлеещи се столове отпред. Старите вентилатори с големи перки на верандите, които през лятото само местеха горещия въздух наоколо, сега бяха застинали в тишината на зимата. Пред местната художествена галерия до стар дъб с голи клони имаше купчина замръзнали дърва, запален огън с няколко шиша вътре и буркан с желатинови бонбони за всеки, който се осмели да излезе в това време.

 

Ако този откъс ви е харесал, може да поръчате „Всичко започна на Коледа“ от Ozone.bg.