Касандра Клеър за пореден път запуши устата на скептичния читател у мен. Всеки път, когато авторката решаваше да разпростре още малко света на ловците на сенки, да добави още една трилогия, още една spin off поредица, още едно продължение към популярната си сага „Реликвите на смъртните“, още един „град“, първата ми реакция беше: „Няма ли вече да приключи с тази история?“. Нищо не обичам повече от добрия край и губя малко от уважението си към автори, които отказват да удостоят читателите си с такъв. В същото време обаче си купувах всеки нов роман на Клеър, прочитах го за нула време, въображението й успяваше да ме впримчи, героите й – да ме развълнуват, а развръзките й да ме изненадват. И всеки път си признавах, че съм сгрешила с първоначалната си мнителна реакция.
За „The Bane Chronicles“ обаче вече бях напълно сигурна, че всичко е с цел експлоатиране на пристрастените към любимата си авторка тийнейджъри. Малко предистория – в САЩ хрониките на Бейн излизат периодично в електронен вариант, преди да бъдат събрани в едно печатно издание. Написани са в съавторство с две близки приятелки писателки на Касандра – Сара Рийс Бренън и Морийн Джонсън (известни имена в чужбина, непознати за българските читатели), като идеята им идва по време на екскурзия във Франция и всеки от разказите е написан от различен тандем.
Скептичният читател в мен имаше широко поле, на което да се развихри. „Хрониките на Магнус Бейн“ (изд. „Ибис“) обаче ми помогнаха да осъзная една много простичка истина – когато един автор искрено обича героите, които е създал, той не може да ги вкара в лош, опорочен сценарий, нито пък да замаже с тяхна помощ очите на читателите си. Всичко, което се случва с тези герои, е грижливо поднесено, вдъхновено и неподправено, така че авторовата обич да си личи. А Касандра Клеър не просто е привързана към своя ексцентричен, невъздържан и малко луд магьосник Магнус Бейн – тя го обожава.
Магнус Бейн е може би най-любимият на читателите образ от света на ловците на сенки. Безсмъртният долноземец не е сред главните герои на поредиците на Клеър, но в никакъв случай не може да бъде заклеймен като „второстепенен“. Просто не му отива – Бейн буквално краде всяка сцена, в която се появява, с унищожителния си сарказъм и неповторимата си харизма.
„Хрониките на Бейн“ обхваща близо три века от вечното съществуване на магьосника. Ако обаче си мислите, че историите на Магнус са просто забавни залъгалки, жестоко се лъжете. Пътешествията му започват в омайното Перу, минават през разгара на Френската революция (и покоите на кралица Мария-Антоанета), прехвърлят се в мрачния викториански Лондон и намират свой пристан в модерния, неповторим Ню Йорк през най-дивите му години – сухият режим, Голямата депресия, наркотичното опиянение на 70-те и епидемията от СПИН през 80-те… Магнус винаги се намира там, където е най-интересно, но неписаното правило е, че „интересното“ в исторически план не е мястото, където живееш спокойно, щастливо и невъзмутимо. И не че приумиците на Бейн няма да ви уморят от смях, но се пригответе и за емоции в съвсем различен спектър от това, което бихте очаквали от висшия магьосник на Бруклин.
За феновете на Касандра Клеър хрониките са истинско пиршество. Тук се появява голяма част от най-любимите и най-мистериозните герои на писателката. Най-сетне става ясно как магьосникът се е запознал с Камила Белкор и защо я мрази, защо вампирът Рафаел Сантяго му е длъжник (може би най-любимата ми история в сборника), какво се е случило с Уил и Теса след финала на „Адски устройства“, как Валънтайн е спечелил пагубното влияние, което разпалва най-кървавия конфликт в историята на ловците на сенки и, разбира се, най-важното – как е протекла първата среща на Магнус и Алек (твърде трагикомично, както се оказва). Вярвам също, че книгата би могла да запали по цялото творчество на Клеър и читателите, които никога преди не са пристъпвали в света на нефилимите и долноземците. Ако Магнус не може да ги спечели за каузата, не знам на кого би било по силите да го направи.
Обичам да си мисля, че Магнус не само е забавлявал и развличал, но и е вдъхнал смелост на много млади читатели. Не е тайна, че Бейн е бисексуален, а връзката му с ловеца на сенки Алек се е превърнала в емблема за феновете на Клеър. Още си спомням изненадата си, когато в „Град от кости“ сексуалната ориентация на двамата беше представена открито и толкова естествено, че беше просто невъзможно да не се запитам защо не съм срещала такива образи в никоя друга юношеска книга. Една от най-важните теми в „Хрониките на Бейн“ е именно за любовта, за отношението към различните в контекста на променящите се епохи и за предразсъдъците, които изглеждат неимоверно глупави, поставени в перспектива. Адмирирам Касандра Клеър и съавторките й за начина, по който възпитават читателите си в толерантност с помощта на един толкова интересен герой.
Накрая, „Хрониките на Магнус Бейн“ ще остане специална за мен не само защото успя да опровергае съмненията ми като читател, но и защото е една от първите книги, върху която имах възможността да работя като редактор. Всеки час, прекаран с Магнус, беше истинско удоволствие – малко плашещо, но вълнуващо приключение. Надявам се магьосникът да бъде толкова очарователен и забавен спътник за още много ентусиазирани читатели и да им помогне да осъзнаят колко е ценно да имаш свой собствен неподражаем стил – не само с дрехите, които носиш, но и с начина, по който живееш.
Абсолютно същото си помислих и аз! Купих си книгата веднага, но прочетох първият разказ и ми се стори, че Клеър така изкусна в изграждането на развиващи се в перспектива сюжети е някак неумела в изкуството на кратката проза. Перу изобщо не е на нивото което тя има, не че си няма достойнства, но е някак недоизпипан и разхвърлян, за да може да се приеме за пълноценен разказ. Така, че за известно време преминах към друго четиво и после съжалих, че изобщо съм се отделяла от Магнус. Останалите истории се оказаха очарователни, забавляваха ме и ме вълнуваха и наистина оправдават купуването на книгата!