За разлика от други романи от „Отвъд“ – една от любимите ми издателски поредици – „И тогава стигнахме края“ (изд. „Жанет 45“) на Джошуа Ферис се появи по книжарниците внезапно, без почти никаква съпровождаща го реклама или суматоха, и също толкова тихо и кротко потъна в забвение нейде по рафтовете им. Жалко, защото романът се отличава с някаква оригиналност и определено заслужава около него да се пошуми малко повече. Да се надяваме, че номинацията на преводачката Елка Виденова за наградата „Кръстан Дянков“ в края на 2016 г. ще помогне.
Много обичам да чета дебютни романи. Намирам за вълнуващо да видиш откъде тръгва един писател и евентуално да предречеш в каква посока ще поеме талантът му, а и вероятността да попаднеш на нестандартна идея, която да те изненада, е значителна. Напоследък обаче все повече американски автори са продукт на програма по творческо писане, което си личи, понякoга в положителна, друг път в отрицателна насока. Макар и стилово безупречни, книгите им като че ли са твърде нагласени, сякаш по страниците с червени кръстове е означено „Тук настъпва кулминацията“, „Тук слагаш затрогваща реплика“, „Тук удряш читателя в земята с невероятното разкритие“ и т.н.
Джошуа Ферис също е сред отличниците на въпросните програми, но според мен е успял да намери собствения си глас и да избяга от шаблонността. За вдъхновение му служи статистическият факт, че човек прекарва преобладаващата част от живота си на работното място. От един определен момент нататък офисът поглъща часовете, вдъхновението и потенциала му, а когато работата се върши в екип на голяма компания – често и индивидуалността му.
Джошуа Ферис (снимка: Independent)
Ферис се е заиграл с преливането на лица и характери в един общ офисен организъм. „И тогава стигнахме края“ е разказана от първо лице, множествено число – аз става ние, моите чувства се превръщат в нашите чувства, моите мисли вече са нашите мисли и всичко, което се прави от единицата, минава през мултиплицирания глас на разказвача. Концепцията е почти антиутопична, но в интерес на истината крайният ефект не е.
А кои са въпросните „ние“? Ферис е избрал за художествен обект голяма рекламна агенция, ситуирана в Чикаго, чийто екип се състои от най-пъстрите разновидности на homo faber – от офисния идиот, през безсрамно осведомената клюкарка, до всеобщо ненавиждания любимец на шефовете. Когато агенцията изпада във финансова криза, причинена от дот-ком балона в края на деветдесетте години, започват да валят съкращения. Редица стари муцуни си отиват, а с тяхното принудително заминаване настъпва и равносметката: „Защо толкова много държим да бъдем част от този офис и какъв изобщи е смисълът на съществуването ни тук?“
Отначало романът тече едва ли не като поток на мисълта с неясна цел и посока. Имена и лица се сливат и не ти става особено ясно какво се случва. Докъм средата „И тогава стигнахме края“ представлява колаж от отделни истории и анекдоти. Сюжетът се обособява и набира скорост постепенно, докато в един момент звездите най-после не се подреждат и не щеш ли книгата става невероятно увлекателна. Може да звучи малко объркано, но точно такъв беше процесът на четене, през който преминах със симпатягата Ферис.
Блърбовете по кориците до един хвалят чувството му за хумор и представят книгата едва ли не като комедия. Не съм съвсем сигурна дали ще се пръснете от смях над нея, просто защото не смятам, че Ферис я е написал с идеята да бъде смешна. Гласът на разказвача/ите е смесица от ирония, презрение, цинизъм, състрадание, проницателност и безсилие, не от шегички. Има смях, но е по-скоро от сладко-горчивия тип, който пускаш, когато се намираш в абсурдна ситуация, заобиколен си от недиагностицирани психопати и дълбоко в себе си осъзнаваш колко си прецакан.
Честно казано, най-забавни бяха описанията на рекламния бизнес и умопомрачителните му механизми. Ако работите в рекламна или ПР агенция, със сигурност ще откриете доста бисери сред изстраданите заключения, до които е достигнал авторът – никой не може да го обвини в липса на достоверност, все пак самият той е прекарал няколко години в сферата на напудрената реалност.
Е, дано съм успяла поне мъничко да събудя любопитството ви към дебюта на Ферис. Основното, което ме впечатли в „И тогава стигнахме края“ е, че някак успява да бъде остроумно закачлива и същевременно ужасно мъчителна, без двете й същности да влизат в противоречие. Определено не е сред книгите, които ще прекосят ума ви, без да оставят запомняща се следа.
