fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Ревюта

„И тогава стигнахме края“ – за смеха и сълзите на работещия човек

4 мин.

И тогава стигнахме края - Джошуа ФерисЗа разлика от други романи от „Отвъд“ – една от любимите ми издателски поредици – „И тогава стигнахме края“ (изд. „Жанет 45“) на Джошуа Ферис се появи по книжарниците внезапно, без почти никаква съпровождаща го реклама или суматоха, и също толкова тихо и кротко потъна в забвение нейде по рафтовете им. Жалко, защото романът се отличава с някаква оригиналност и определено заслужава около него да се пошуми малко повече. Да се надяваме, че номинацията на преводачката Елка Виденова за наградата „Кръстан Дянков“ в края на 2016 г. ще помогне.

Много обичам да чета дебютни романи. Намирам за вълнуващо да видиш откъде тръгва един писател и евентуално да предречеш в каква посока ще поеме талантът му, а и вероятността да попаднеш на нестандартна идея, която да те изненада, е значителна. Напоследък обаче все повече американски автори са продукт на програма по творческо писане, което си личи, понякoга в положителна, друг път в отрицателна насока. Макар и стилово безупречни, книгите им като че ли са твърде нагласени, сякаш по страниците с червени кръстове е означено „Тук настъпва кулминацията“, „Тук слагаш затрогваща реплика“, „Тук удряш читателя в земята с невероятното разкритие“ и т.н.

Джошуа Ферис също е сред отличниците на въпросните програми, но според мен е успял да намери собствения си глас и да избяга от шаблонността. За вдъхновение му служи статистическият факт, че човек прекарва преобладаващата част от живота си на работното място. От един определен момент нататък офисът поглъща часовете, вдъхновението и потенциала му, а когато работата се върши в екип на голяма компания често и индивидуалността му.

Джошуа Ферис

Джошуа Ферис (снимка: Independent)

Ферис се е заиграл с преливането на лица и характери в един общ офисен организъм. „И тогава стигнахме края“ е разказана от първо лице, множествено число – аз става ние, моите чувства се превръщат в нашите чувства, моите мисли вече са нашите мисли и всичко, което се прави от единицата, минава през мултиплицирания глас на разказвача. Концепцията е почти антиутопична, но в интерес на истината крайният ефект не е.

А кои са въпросните „ние“? Ферис е избрал за художествен обект голяма рекламна агенция, ситуирана в Чикаго, чийто екип се състои от най-пъстрите разновидности на homo faber  от офисния идиот, през безсрамно осведомената клюкарка, до всеобщо ненавиждания любимец на шефовете. Когато агенцията изпада във финансова криза, причинена от дот-ком балона в края на деветдесетте години, започват да валят съкращения. Редица стари муцуни си отиват, а с тяхното принудително заминаване настъпва и равносметката: „Защо толкова много държим да бъдем част от този офис и какъв изобщи е смисълът на съществуването ни тук?“

Отначало романът тече едва ли не като поток на мисълта с неясна цел и посока. Имена и лица се сливат и не ти става особено ясно какво се случва. Докъм средата „И тогава стигнахме края“ представлява колаж от отделни истории и анекдоти. Сюжетът се обособява и набира скорост постепенно, докато в един момент звездите най-после не се подреждат и не щеш ли книгата става невероятно увлекателна. Може да звучи малко объркано, но точно такъв беше процесът на четене, през който преминах със симпатягата Ферис.

И тогава стигнахме края - Джошуа ФерисБлърбовете по кориците до един хвалят чувството му за хумор и представят книгата едва ли не като комедия. Не съм съвсем сигурна дали ще се пръснете от смях над нея, просто защото не смятам, че Ферис я е написал с идеята да бъде смешна. Гласът на разказвача/ите е смесица от ирония, презрение, цинизъм, състрадание, проницателност и безсилие, не от шегички. Има смях, но е по-скоро от сладко-горчивия тип, който пускаш, когато се намираш в абсурдна ситуация, заобиколен си от недиагностицирани психопати и дълбоко в себе си осъзнаваш колко си прецакан.

Честно казано, най-забавни бяха описанията на рекламния бизнес и умопомрачителните му механизми. Ако работите в рекламна или ПР агенция, със сигурност ще откриете доста бисери сред изстраданите заключения, до които е достигнал авторът – никой не може да го обвини в липса на достоверност, все пак самият той е прекарал няколко години в сферата на напудрената реалност.

Е, дано съм успяла поне мъничко да събудя любопитството ви към дебюта на Ферис. Основното, което ме впечатли в „И тогава стигнахме края“ е, че някак успява да бъде остроумно закачлива и същевременно ужасно мъчителна, без двете й същности да влизат в противоречие. Определено не е сред книгите, които ще прекосят ума ви, без да оставят запомняща се следа.

[ + ]