Преди двайсетина години, когато книгите-игри бяха изключителен хит, имаше едно сравнително непопулярно книжле, което обаче на мен ми беше любимо. Казваше се „Шоу на смъртта„. Сюжетът поставяше в центъра група затворници с доживотна присъда, които са пуснати в нещо като подземие. Идеята е, че един от тях ще получи свободата си, ако успее да се добере жив до финала. Можете да си представите колко безмилостна беше борбата. По-любопитното бе, че всички кандидати бяха наблюдавани с камери през цялото време и ентусиазирани зрители залагаха на своите „любимци“.
Това беше първата асоциация, която изплува още в началото на „Играта„. И си дадох сметка, че всъщност от много години не съм чел книга с подобна тематика. Добре де, изключвам „Игрите на глада„, защото в книгите на Сюзан Колинс арената на тези битки е ограничена до определено бойно поле. В хитовата трилогия на Андерш де ла Моте мащабът е много по-впечатляващ и се разпростира в плашещи размери. И макар никой от играчите да не се изправя пряко срещу колегите, се оказва, че тази представа е само привидна. Но нека започна отначало.
Влак. Забравен мобилен телефон. Или умишлено оставен? Идеална мишена за умел, но мързелив млад мъж – Хенрик Петерсон, гордо носещ прозвището НР. Измамник на дребно, тарикат. Къде от скука, къде от замъглен от махмурлука ум, той свива телефона. Приема да участва в Игра (защо пък не?) и всичко отива по дяволите… Увлечен от внезапно залялата го слава, HP губи способността си да разсъждава трезво и се забърква в една впечатляващо организирана смъртоносна надпревара. Неволно или не, в историята ще се замеси и сестра му Ребека, която работи в полицията (охранително звено) и се опитва да се възстанови от травмите на миналото.
Играта предлага възможност на очевидни аутсайдери в живота да излязат на светло, извършвайки дребни, на вид безобидни престъпления, които граничат по-скоро с гаменството, отколкото с опасен рецидивизъм. Като награда те получават точки във виртуална класация, издигат се в ранглиста, а оттам идват и по-сериозните задачи. Всичко това е гарнирано с нелошо заплащане, осигуряващо на участниците сравнително безгрижно ежедневие. Но с усложняването на мисиите, НР започва да осъзнава, че се е забъркал с много по-могъща организация, отколкото е предполагал в началото.
Андерш де ла Моте (снимка: Йорген Рингстранд)
Стилът на автора е силно характерен, изпъстрен с уличен жаргон, както и с безбройни английски изрази и думи, оставени без превод. Те едва ли ще затруднят читателите с дори минимални познания по езика, но за сметка на това си мисля, че неанглоговорящите няма да се чувстват особено комфортно в тази езикова среда. На места опитах да чета изреченията, без да си превеждам чуждите думи. Експериментът ми показа, че в много случаи този авторов ход служи основно за привнасянето на допълнителен живот и темпо в сюжета. На други обаче английските вметки са важни и без техния превод ефектът ще е обратният – четящият ще се нуждае от време, за да разбере написаното, а това ще накъса ритъма на четенето.
И докато съм на тема превод, държа да изтъкна като голям плюс огромното количество бележки под линия. Те са необходими, за да бъдат разбрани чисто шведските препратки и са от огромна помощ за постигането на една много убедителна сюжетна атмосфера за читателя. Общият брой на тези бележки със сигурност е над сто и това е допълнителен труд, за който определено трябва да сме благодарни на преводача Любомир Гиздов.
Хареса ми успоредното водене на разказа през погледите и на HP, и на сестра му. Тази взаимосвързаност беше застъпена, струва ми се, дори в съдържанието на книгата. Всички глави в „Играта“ носят английски заглавия. И макар да изглежда, че са адресирани към делата на Хенрик, се загледах по-внимателно и със задоволство открих индиректна връзка с ежедневието на Ребека. Още един детайл, говорещ за добре свършената работа от страна на автора.
Андерш де ла Моте е написал страхотен трилър, който неизбежно напомня за прекрасната трилогия на Стиг Ларшон „Милениум„. Трябва обаче да отбележа, че за мен книгите за Лисбет Саландер и Микаел Блукмвист са далеч по-изпипани в психологическо отношения. Образите на героите са много по-подробно описани, живи и задълбочено развити. Липсваше ми малко повече внимание и детайлност в тази посока, за да се превърне „Играта“ в безупречен любимец за мен. Заявката обаче е силна – действието е шеметно и изпълнено с множество обрати. Някои от тях успях да предвидя, но други ме изненадаха и приковаха интереса ми до самия край. Самият факт, че погълнах почти 400-те страници само за един ден, е показателен за високото ниво на тази книга. И особено с оглед на събитията в последните десетина страници, нямам търпение да разгърна втората част, която изглежда, че ще се появи на пазара съвсем скоро.
Добро попадение на екипа на издателска къща „Сиела“, което има потенциал и заслужава да се превърне в голям хит.
Още едно ревю за романа можете да прочетете при Христо в „Книголандия“.
