fb
Ревюта

„Играта на ангела“

2 мин.
igrata na angela

igrata na angelaВсяка книга си имa душа – душата на човека, който я е написал и душата на тези, които я четат и мечтаят за нея.“

К.Р.Сафон, „Играта на ангела“

Сафон, Сафон, Сафон. Очевидно се вманиачавам в творчеството на този автор, а това не е хубаво, имайки на предвид, че „Играта на ангела“ е едва втората му преведена книга. Дано скоро има и друга, защото иначе вероятно ще изпадна в литературна абстиненция. Вече знаете колко дълбоко ме потресе и трогна „Сянката на вятъра“.

Е, „Играта на анегла“ не ме разочарова, а напротив. Последните 150 страници, които си бях обещала да си запазя за една мързелива неделя с чай и книжки ги четох до 4 сутринта. Просто не можех да се отделя от книгата.

Самата книга е по-сложна, по-тъжна и по-объркана от „Сянката на вятъра“. По-мрачна е и в същото време, по-хумористична. Действието се завърта около писателя на булеваврдни романчета Давид Мартин, който пропилява таланта си за двама издатели-кожодери. Мартин става жертва на сюжет, достоен за страниците на някой от собствените му романи – влюбва се в жена, която въпреки че го обича, разбива сърцето му, губи най-добрия си приятел, писателската му кариера пропада и почти среща смъртта. Вместо нея обаче идва един демон на изкушението в образа на издателя Андреас Корели. Корели, които преследва Мартин с едно предложение още от неговата младост, иска една книга да бъде написана. Напътстван сякаш от съдбата и от вечното писателско любопитство, Давид Мартин разгръща страниците на миналото. Това, което прочита там е написано с кръвта на много мъртъвци. Старите грехове са дълбоко заровени, но не са забравени и само чакат удобен случай да напомнят за себе си. „Градът на прокълнатите“ се оказва твърде сполучлива метафора, пренесла се от младостта на Мартин в реалния живот.

Финалът е повече от потресаващ. Ако в „Сянката на вятъра“ имаше напълно реалистични събития, които ме накараха да зяпна от изумление и да препрочитам страници назад, то в „Играта на ангела“ финалът е толкова неочакван, че изумление просто не е достатъчно силна дума.

Ако сте харесали „Сянката на вятъра“, прочетете и „Играта на ангела„. Ако не сте чели нито една от книгите, започнете с втората. Макар и написана по-късно, хронологически „Играта на ангела“ предшества събитията от „Сянката на вятъра„. И макар да не са сюжетно свързани, няма начин да започнеш да четеш Сафон и да спреш. Просто е невъзможно.

[ + ]