Щом разбрах, че на българската литературна сцена излиза исторически роман, подписан с името на Стоян Николов-Торлака, безкрайно се зарадвах и си казах: „О, да! Ще чета веднага“. Първата книга от поредицата „Иваил цар“ (изд. „Попов мост“) се появи в книжарниците в средата на октомври, облечена в невероятно красивата корица на Гергана Грънчарова. Истинско бижу за библиотеката!
Получих книгата с автограф от Торлака и бях много, ама много приятно изненадана и щастлива от жеста му. Харесвам дебютния му „Северозападен романь“ – чета го на глас за приятеля ми, когато пътуваме заедно към родното ни кътче в Северозапада, и истински се забавляваме. Буквално се прекланяме пред факта, че някой е пресъздал автентично диалекта, манталитета и нрава на хората в тази скъпоценна, почти забравена част от България. Съхранил я е за бъдещите поколения, увековечил я е и сега тя никога няма да бъде изгубена. За това – благодаря!
Мисля си, че на всекиму вече е станало ясно какви очаквания имах – едва ли не до небето – и към автора, и към романа. Знаете как е. От такива висоти винаги се пада болезнено.
Ивайло (или Иваил, както е избрал да го нарича Стоян Николов) е роден в бедност в средата на XIII век – времена, изключително тежки за България, когато страната ни е безцеремонно ограбвана и опустошавана от различни народи, сред които татари, маджари, ромеи и др. Иваил израства без баща, само с прокудената си и завинаги очернена от собственото си семейство майка.
Според сюжета, който ни предлага Торлака, веднага след смъртта й още невръстният Иваил намира ново семейство – баща и братя, които го приемат за свой. Впоследствие поредната тежка загуба му дава тласък за действие – възмъжаващото момче решава да живее при полудивите свине, които отглежда с братята си. Оттук идва и един от множеството прякори, с които е познат в историята – Свинаря. Останал сам в гората цели седем години, той преживява мистични срещи, получава видения и намира неочакван приятел. При тези обстоятелства се подготвя и взема решенията, определящи не само собственото му бъдеще, но и това на България.
Стоян Николов-Торлака
Митове и факти са подправени с авторово въображение, за да се създаде образът на иначе почти непознатия Иваил. Самият Стоян Николов заявява, че ни разказва историята такава, каквато той я знае, и не претендира за документална достоверност. „Иваил цар“ е художествен поглед към реална личност – прост свинар, но и воин на България, заслужил със смелостта и непокорството си съюз с Търновската царица и оттам короната.
Защо при тези изключително обещаващи предпоставки казвам, че книгата ме разочарова? Защото според мен образът на Бърдоквата остана недостатъчно развит, а братята му опознах още по-слабо. Предстои продължение на романа и се надявам там авторът да ни допусне по-близо до героите си. Да, Иваил е странен и затворен човек, наистина може да не е показвал реакциите и чувствата си (особено по отношение на любовта), но в душата и в разсъжденията му все е имало повече дълбочина от това, с което трябва да се задоволим в първата част.
По-страшното от недоизпипаните персонажи обаче е недоизпипаната редакция и корекция. Отказвам да повярвам, че върху текста е работил човек, който познава нормите за писане в българския език. Допуснати са множество пунктуационни грешки (дори и на задната корица) и нетърпими, постоянни неточности в предаването на пряката реч. Също така на няколко места срещнах повторения на думи или фрази по два пъти на ред – не мисля, че е възможно подобни пропуски да останат незабелязани при прочит. От сърце се надявам тези проблеми да бъдат изчистени в бъдещи допечатки (както и да има такива!) и в продължението на поредицата!
Паметник на цар Ивайло в Ивайловград
Въпреки последните си забележки обаче не бих нарекла четенето на „Иваил цар“ загуба на време. Изказът на Торлака тук отново е цветист (макар и на места да не пасва на времето, в което би трябвало да се използва) и вълнуващ, а описаните картини сякаш оживяват. Лично аз нямам нищо против да подаря част от свободните си часове на продължението на „Иваил цар“, защото, въпреки всичките му кусури, харесах образа на човек от народа с неустрашимо сърце и борбен дух.
Времената, в които живеем, силно напомнят за онази България – ръководена от алчни висшестоящи, неспособни да я защитят от чужди заплахи, оскърбления и жестокости. Независимо дали избирате да го наричате Иваил, Ивайло, Бърдоквата, Свинаря, помнете – той ни учи, че ние, хората от народа, сме тези, които трябва да скочим и да се борим за родината си срещу всички. Дори ако първо трябва да минем през „нашите“.
(…) Боли ме да го кажа, но и ти ще предадеш всеки от тях поне веднъж през живота си, а и те ще го направят! На тия, на които вярваш най-много, трябва да се доверяваш най-малко, дори и да те обичат повече, отколкото самите себе си, Иваиле!
