Чудното и необяснимото са най-редовни гости в историите, разказани от Иван Костадинов в „Олтарът„(изд. „Gaiana Book and Art Studio“). Едва ли е учудващо, че той бяга от „нормалните“ житейски теми и се опитва да ни заведе в една по-друга реалност. На всеки от нас се е случвало да иска да се скрие, да забрави за малко всекидневната лудост, напрежение и нерви, които неуморно ни съпътстват. Затова поне аз с готовност се доверих на този различен свят. Свят, където нещата невинаги са такива, каквито изглеждат, а честта и доблестта са нещо повече от празни думи. И както често се случва, докато четем така наречената „жанрова“ литература, и в тези кратки истории успяваме да се потопим и да си представим това, което не сме сигурни, че не съществува.
Докато пътувах насам, се зачудих дали ще мога да намеря онази пътечка. Дали ще открия поляната и олтара. Сега вече съм убеден. Всичко се повтаря. Тук виждам познат ствол, там познато цвете наднича до самия път, дори мухите са ми познати. Всичко се повтаря. Животът е колело и рано или късно старите неща се връщат при нас. А аз съм на прага отново да преживея онова чудо.
„Синът на дракона“ успя с голяма лекота да се превърне в любимия ми разказ от сборника. Още от първите редове повярвах на живописните описания и красивата вековна гора оживя в представите ми. Това е и може би най-класическият фентъзи разказ в „Олтарът“. Написан с търпение, желание и любов към героите, „Синът на дракона“ ме накара да си задавам много въпроси, на които така и не получих отговор. Надявам се, че авторът ще усети недискретния намек и ще помисли как да продължи тази полумагична, полуромантична история.
Най-силното качество на сборника с разкази „Олтарът“ е разнообразието. Жанрово, стилово и емоционално. Иван показва, че може с една и съща лекота да опише както напълно измислен свят на елфи и дракони, така и нормална житейска случка, разказваща за човешка травма и развиваща се в родния му град. Умее да разказва както от името на героя, така и от гледната точка на безпристрастен наблюдател или чрез спомена на трета страна. И въпреки че шестте разказа привидно носят съвсем различни идеи, в края на сборника по хитър и дори закачлив начин те успяват да се срещнат помежду си, като оставят усещане за едно литературно единство.
Още първият разказ – „Рождество“ – поставя отправната точка за посоката, в която сборникът ще се развие. Това няма да са нито изцяло битови, нито изцяло фантастични и измислени разкази. Жанровете ще се преплитат, ще си взаимодействат и борят за надмощие. Единият ще звучи по-приказно и ефирно, другият – по-сурово и студено. А трети ще ни припомни нещо, което със сигурност знаем, но вероятно сме изтикали назад в мислите си.
Хората сме странни същества… През повечето време изобщо не забелязваме красотата на живота. Само в тези кратки летни дни, когато изваждаме парите, спестявани в продължение на година и приготвени за почивка, на лицата ни се появяват усмивки. В един миг всичко като че ли изчезва и ние се потапяме в удоволствията. Само в тези кратки летни дни живеем наистина.
„Олтарът“ безспорно е по-зрял от предишния сборник на Иван Костадинов – „Шепотът на кипарисите“. Като автор е израснал както стилово, така и житейски. Натрупал е много опит, прочел е куп книги и всичко това е станало част от вътрешния му разказвач. Онзи глас, който нашепва коя идея заслужава да бъде реализирана и по какъв начин да се случи това.
Надявам се да не съм издал прекалено много от сюжета на споменатите разкази, защото читателят има право да открие всичко сам – без да е подготвен, без да знае какво да очаква. Иска ми се читателите да подходят точно така към този сборник – с доверие и с открито съзнание. Защото въпреки краткия си формат, всяка от тези истории има потенциала да се превърне в любима и да осмисли за вас четенето на „Олтарът“. Пожелавам успех на книгата и дано следващата творба на Иван Костадинов не изчака дълго, за да види бял свят.
