След като прочетох „Тервел. Роденият да побеждава“ и се влюбих в стила на писане на Димитър Петров, нямаше как да не посегна и към „Ивайло. Добрият цар“ (изд. „Българска история„) веднага щом разбрах, че е издадена. В жегата на един августовски следобед успях да взема директно от ръцете на автора втората му книга-игра за български средновековен владетел. Цял ден обикалях с нея развълнувана, показвайки я на всеки човек, изтеглил късата клечка да се намира в Ректората на Софийски университет вместо на морето.
За съжаление, този път не мога да се похваля, че още в края на същия ден броях точките си по различните показатели, както беше с книгата-игра за Тервел. В началото се опитвах да си открадвам по няколко минутки с книгата, но много скоро осъзнах, че за мен това не е начинът, по който искам да я възприема. Колкото и да се опитвах да ѝ се наслаждавам на части, успях да се влюбя истински в „Ивайло. Добрият цар“ едва когато отделих няколко часа да остана фокусирана единствено върху нея.
Цар Ивайло за мен винаги е бил един от най-интересните средновековни български владетели, заради начина, по който го описват в учебниците по история, но никога не съм задълбочавала интереса си към него. Беше ми изключително любопитно да го направя през достъпния подход на книгата-игра. С всяка следваща страница си давах все по-ясна сметка пред колко много ключови решения е бил изправен „селянинът цар“, за да достигне до престола и да остави ярка следа в родната история.
И този път Димитър Петров се е справил прекрасно с баланса в нивото на книгата – тя не е прекалено лесна и читателят не остава с впечатлението, че го подценяваш. Но от друга страна не е и твърде усложнена и повечето читатели би следвало да могат да стигнат до края на историята, дори и с цената на връщане в началото на някоя глава. Да четеш стратегически и тук, както и в „Тервел. Роденият да побеждава“, би било добре дошло, но аз отново не го направих. Въпреки това с повечко късмет и малко познания по българска история успях да стигна безпроблемно до края на книгата, без значение колко близо бях до провала на няколко пъти.
Авторът създава автентична атмосфера и светът е изграден изключително добре до най-малките детайли, без ходът на историята да е натоварен излишно с ненужно дълги описания. Димитър Петров успява безпогрешно да поддържа динамика на действията, която те държи ангажиран, без от това да страга изграждането на образите. В тази книга не само можеш да усетиш тежестта на меча и ризницата, но усещаш по-силно и тежестта на дипломатическите решения, които трябва да вземеш, за да се възкачиш на трона и да запазиш короната на главата си след това.
„Ивайло. Добрият цар“ по нищо не отстъпва на „Тервел. Роденият да побеждава“, дори напротив. Личи си израстването в стила на автора и се усещат известни подобрения, които е направил в сравнение с предишната книга. И двете книги-игри ти помагат да се поставиш на мястото на конкретния владетел и успяват да създадат в сърцето ти повече място за родната история. Без значение дали харесвате историята, или това е бил най-омразният ви предмет в училище, съм сигурна, че ако подхванете „Ивайло. Добрият цар“, няма да съжалявате.
