fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

БиблиотекаОткъси

Из „7“ от Тристан Гарсия [откъс]

8 мин.

„7“ от Тристан Гарсия (изд. „Парадокс“) е отличена с литературните награди Prix du Lundi и Prix du Livre Inter (2016).

Седем повести, седем различни свята: наркотик с (временно) подмладяващ ефект; тайната история на музиката; най-красивото лице на света – и най-грозното; политически активизъм и крахът на убежденията; извънземни, сякаш извадени от мисловен експеримент на Шрьодингер; личният „социален балон“, проектиран във физическия свят; безсмъртието и прераждането. Седем на пръв поглед независими истории, чиято тясна връзка читателят ще открива с всяка следваща страница на сборника.

Малко по малко „7“ изгражда нов образ на психиката на съвременния човек, на неговите съмнения и необходими убеждения. Реалистично изследване на различни социални среди, „7“ е и фантастичната приказка за едно човечество, което доброволно обръща гръб на истината и предпочита да си разказва истории.

Всяка от седемте части на този поразителен сборник расте и добива форма пред очите на читателя, като го води полуочарован, полуневярващ по следите на съвременните митологии.

Летисия Фавро, в. „Журнал дю Диманш“

Тристан Гарсия (1981) е френски философ и писател. Роден в Тулуза, в семейство на учители, той прекарва детството си в Алжир. Завършва Екол нормал и Сорбоната със специалност „Философия“, защитава докторската си теза в университета „Жул Верн“ в Пикарди, а понастоящем е преподавател в университета „Жан Мулен“ в Лион. Страстен любител на филмовото изкуство, Гарсия на два пъти безуспешно кандидатства в академията за аудио-визуални изкуства FEMIS и в крайна сметка школата за документално кино „Варан“.

Основният научен труд на Гарсия – „Форма и обект“ (2011), днес е твърдо залегнал в университетските учебници по философия, а романите му „Най-хубавата част от хората“ (2008) и „Фабер – разрушителят“ (2013) са наградени съответно с Prix de Flore и Prix Décembre, Médicis и Femina. Настоящият сборник „7“ е отличен с Prix du Lundi и Prix du Livre Inter.

Прочетете откъс от книгата, част от проекта „Литературата (с)мисъл: прелюбодеянието на факта и фикцията“.

Първия път, когато бях събуден от абстиненцията, трябва да беше към два сутринта, бях плувнал в пот и непрестанно сънувах кошмари. В съня ми този, който бях на двадесет години, ме упрекваше горчиво, че „не съм му оставял достатъчно място“. Тази моя версия се оплакваше, че живее натясно под кожата ми, растеше и растеше, за да достигне скоро моя собствен ръст под маската на лицето ми. Тя искаше, той искаше, аз исках (не знам как да го кажа) да излезе на повърхността, за да диша чистия въздух на настоящето.
Може би бях прекалил с взимането на Хъ.
Вътре в мен се възцаряваше жестока конкуренция. Вече не можех да спя, тормозен от гражданската война, тлееща вътре в черепа ми.
Излязох от стаята. В мрачния коридор две надрусани братовчедки се питаха една друга на колко са години в момента, за да могат да си разказват клюки за гаджетата и за фуклявенето на другите си версии.
– Знаеш ли, че тя е спала с…
– Останало ли ви е още? – прекъснах аз двете хлапачки от северен Париж.
– Няма повече.
Раздразнен, слязох по стълбището, като се чешех по врата, и тогава забелязах една Лориан, която търсеше своя Емилиен.
– Ако го видя, ще му кажа да те намери. Ти си в 21.2, нали така?
Вече си давахме срещи по възраст.
Твърде късно: тя вече бе изблизала трохичките Хъ, които ѝ бяха останали в шепата. Нова кръв течеше по засъхналата такава под носа ѝ.
– Деба, пак си се променила, сега ти си Лориан колко?
За има-няма пет секунди тя се люлееше и леките потръпвания на главата ѝ едва се забелязваха, а очите ту се затваряха, ту се отваряха.
– Какво правя тук?
Ядосан, извадих от джоба фиша, на който бяха записани всичките ѝ версии. Списъкът свършваше на номер седемдесет и пет.
– На колко си години?
– На деветнайсет.
Тя до такава степен се мултиплицираше, че се налагаше да се уточнява и месецът след точката. Така че между два реда надрасках: „Лориан 19.4 (В-76)“. Но тя ме хвана за китката и ме изгледа с онзи вещерски поглед, който може би се дължеше на прическата на черта, която тя бе носила в онези години, и който сегашната дълга коса нарязваше по странен начин. Лориан често се преструваше и никога не се знаеше изцяло коя или кога е тя. За да ме дразни, тя извади от джоба си цяла керемида.
– Дай ми това веднага!
И погълнах кер…
(…)
никаква идея за това, което съм правил в интервала на „В-не-знам-колко“. На втория етаж попаднах на одеяла, постлани на пода, и на разни маргинали, надошли от други европейски страни, които лазеха на четири крака и събираха трохичките от начупен хеликеин, които се въргаляха по мръсния под. Приземният етаж беше нает от частни лица. Бяха създадени малки едностайни апартаменти: тапети, органдин, кресла, свещи, а зад зле придърпаните завеси богати голи старци, закръглени и зрели жени, като излезли от картината на фламандски художник, се снимаха с айфоните си. Правеха си селфита през годините: аз на двадесет и две в тялото си на седемдесет. Дали си организираха оргии? Дали се чукаха през различни поколения?
„Достъп забранен“: един нисък, плешив, уморен човек във „В-1“ затвори вратата и ме придружи до стълбището. Той беше от контраразузнаването. Предложи ми цигара:
– Вътре има важни личности.
– Кой?
– Не ги познавате. Наистина значими хора. Към момента се забавляват, но това няма да е дълго. Представете си, че една личност гръмне друга под въздействието на вашия наркотик. Или я изнасили. Не можете да я осъдите, без да вкарате в затвора всичките следващи версии и всичките предишни версии, а те не са сторили нищо.
Разбрах, че нещастният човек искрено се тревожеше за законовата страна на нещата.
– Един достатъчно хитър юрист би могъл да отмени всички съдебни решения. Всички. Дали вие…
Трябваше да предупредя Милан за присъствието на ченгетата. Но вече не чувах назидателните слова на типа от Отдела за вътрешно разузнаване, защото бях буквално отнесен от шумна тълпа купонджии от богатата младеж, която се изсипваше от първия етаж, като пееше и ме буташе напред към пушилнята. Разпознах едно от богаташчетата в „Армани“, нахилен и пребледнял като чаршаф. Той ми се усмихна:
– Имаме запаси, за да изкараме цялата нощ. Това е купон за ВИП-ове. Искаш ли?
– Не, благодаря – въздържах се аз. – За какво ти е това? – той не носеше фиш в ревера на синята си риза. – На колко си, на седемнайсет? Нямаш нужда от това.
– На три по-малко! В началото на гимназията съм. Ама само как те метнах!
Това наистина беше развлечение за привилегированите: ето тук банда юноши, които все пак си бяха платили за допълнителна порция младост, докато стари хора без пукната пара имаха нужда от това сто пъти повече от тях.
– Здрасти.
Красавица от дванадесети клас, твърде гримирана и с деколте с пайети, бе поставила ръце върху гърдите си, сякаш за да ги сплеска: не беше свикнала със собствената си гръд.
– На колко си години?
– На единайсет, господине.
Един старчок я хвана и взе да я сваля. Хлапачката се изчерви. Взех я за ръка:
– Ти идваш с мен.
Първо, трябваше да отделим децата на сигурно място. Нямах желание да присъствам на колективно сексуално посвещаване на дечурля от основното училище, които са снабдени с биологичния апарат на разгонени тийнове. Гърлото ми беше пресъхнало, кашлях, като си проправях път сред младежите на неясно колко години, а Пребледнял-като-чаршаф, който неустоимо желаеше да станем дружки от училище, ми подаде с блеснал поглед чаша алкохол:
– Давай, родителите ги няма!
Отпих. Отврат: мамка му, това беше Хъ на прах! Беше също толкова кашесто и гипсово като чревен абсорбент, какъвто се взима срещу гадене. Другарите му във версия „В-1“, на които все още възрастта им позволяваше да бъдат тъпаци, се кефеха, като пилееха всичко, което бе останало, в нещо като космически коктейли с Хъ и водка, които раздаваха, кикотейки се като порове. Изправени върху канапето и с чаша в ръка, две момичета бяха започнали да правят стриптийз, като махаха по една дреха на година.
– Не, не, не, чакайте! – запротестирах аз, понеже знаех, че ще…
(…)

[ + ]