„Денят на емиграцията“ е преди всичко дистопия, която обаче е в опасна близост с реалността. Австрия в недалечното бъдеще претърпява рецесия, международна изолация, инфлация и съответно безработица. Турция, от друга страна, се радва на небивал разцвет и далеч не е изненадващо, че едно австрийско семейство решава да търси щастието си именно там. Пътуването само по себе си е осеяно с множество перипетии, които биха отказали всеки здравомислещ човек, но семейство Пучи, изглежда, никога не са се числели към тази категория. Авторът на романа Клаус Опиц е роден през 1971 г. и е публикувал разкази в различни антологии и литературни списания. Вижте специално подбран откъс в превод от Александър Александров, предоставен от изд. „Парадокс“ като част от съвместната ни рубрика „Мислещата литература“.
МАКСИМИЛИАН
Бих разказал с голямо удоволствие, че всичко завърши добре. Че се измъкнах от джамията, въпреки че бях лицето на протестното движение „Султан Еюп“. Както и че се и появих на тази сватба и всички се извиниха един на друг и най-накрая бяхме едно семейство и всички получихме разрешение за пребиваване. Но за съжаление, не беше така.
Първата разлика беше, че повечето неща не достигнаха до мен. Бях останал в джамията и не бях рискувал да ме убият с камъни моите хора. Така или иначе не можех да се покрия. Когато присъстваш толкова често в интернет сайтовете, по телевизията и във вестниците, тогава ще те разпознае и имамът в най-затънтеното планинско село.
Дори и в най-лошото време навън стояха хора с плакати. Бяха два вида: на едните плакати беше снимката с моя скок, на другите ‒ небръснатият ми образ. Бях станал нещо като беглецът Че Гевара, само дето на Че Гевара би му се понравило, а аз исках само да снимам следващото порно.
Още повече че на третия ден ме посети Метин. Когато се втурна в джамията към мен, очаквах да видя юмрука му в близък план. Все пак бях снимал нощно. Но не! Той ме прегърна! Предложи ми ексклузивен договор, само моя серия: „Анални бежанци“. Това бе само работно заглавие. Гвоздеят в историята беше, че не можеше да ме използва нелегално за работа. Тъй като бях станал много популярен, трябвало да ме назначи, а за това съм се нуждаел от разрешително за пребиваване. Добре, все пак протестът накрая имаше смисъл за мен, преди всичко изискването за обикновен достъп до пазара на труда.
Реакциите в обществото бяха разделени. За едни ние бяхме жертви, за други търтеи. Един турски масов ежедневник увеличи тиража си с нас, докато мен искаше да ме осинови някакъв лъскав актьор. Трима комици водеха сатирично телевизионно предаване, а друг бе направил много критично предаване за турската политика спрямо бежанците. Посети ни висш духовник, беше много приятелски настроен, обеща ни подкрепи, а когато камерата за малко се отдалечи, той ме щипна ободряващо и после се прибра в топлото си убежище. След това се появи онзи политик с повече мазнина в косите, отколкото биха открили при последната катастрофа с петролен танкер в една средностатистическа чайка.
С един полумесец в ръка той бе призовал полицията да опразни със сила джамията. Хихел несъмнено имаше сродство дори с Турция.
Един ден някакъв идиот започна гладна стачка. Естествено, всеки трябваше сам да реши дали желае да го последва, или не, но на практика това означаваше, че на мен, лицето на протестното движение „Султан Еюп“, никой нямаше ми да даде нещо за ядене. Значи и глад отгоре на всичко? Студът не беше ли достатъчен? Вероятно затова не ни изгониха от джамията, защото нямаха желание да ни изравят под тонове завивки.
Вероятно онзи идиот, който започна гладуването, е смятал, че е страхотна идея да окупира точно джамия, която просто не се отоплява. Как ли щеше да е, ако беше турска баня? Хубаво, топличко, страхотни санитарни помещения, а и това щеше да вбеси още повече турците, отколкото тази джамия. Но не, трябваше да бъде точно такъв вид сграда, където дори обувки не биваше да носиш.
Положението стана наистина лошо, когато на турските медии изведнъж им писна от нас. Изведнъж предизвика силен интерес, че спипаха британския принц със своя учител по езда, нещо, което очевидно бе традиция в неговото семейство.
Или убийството в Тиролския културен център в Истанбул, то стоеше на челните страници в медиите.
С удоволствие бих написал, че всичко е свършило добре. Но именно нашето семейство не беше семейство в класическия смисъл, а повече приличаше на колония на чужда планета, където всичко трябваше да свърши с разстрели и бомбардиране.
Не беше толкова лесно да разбера какво точно се е случило. Вестниците писаха за убийство на честта, а онзи политик с петролната катастрофа в косите бе ругал, че това отново било типично за австрийците, изостанали, варварски хора, заплаха за ориенталската култура и така нататък.
Когато най-накрая разбрах, че тате е убил Вали, останах доста изненадан. Вярвах, че тя отдавна е мъртва.
КИАРА
Какво си облича човек за един такъв случай? Не че имах толкова много възможности, но най-малкото можех да подбера цветовете. Черно? Това бе твърде подозрително. В бокса с дарения все още имаше една липовозелена дълга рокля, която добре ми пасваше, но тя пак беше доста лъчезарна и освен това твърде тънка за сезона. Накрая реших, че тъмният ми пуловер и донякъде изправните ми джинси щяха да свършат работа.
Единственото хубаво нещо бе, че повече не се нуждаех от кафе. Бях толкова будна както никога през живота си.
Това, че всички отново бяха много внимателни с мен, сякаш бях някак си чуплива, не бе добре, нито пък това, че междувременно бях станала гореща тема за турското вътрешно министерство и искаха да ме експулсират. Травматизираната майка, която дори не можа да стигне до „Да“-то на своята сватба.
Всеки поглед на съчувствие, всеки внимателен жест ми напомняше за онзи момент, когато белите точки върху смешната червена рокля на Снежанка изчезнаха, защото Валентина кървеше.
Фабиан изхвърча, крещейки от помещението, но на мен ми бе все едно какво правеше той, аз отново си я имах. Че кой се нуждаеше от него? Аз отново си имах моята дъщеря, която чак сега бях разбрала колко много всъщност обичам.
Но тогава той се върна с онази огромна коса. И точките върху роклята на Снежанка изчезнаха.
Мъжът на пропуска се държеше странно. Когато провери документите ми и разбра коя съм, той ме изгледа със смесени чувства на съчувствие и онази следа от недоверие. Дали и аз не съм откачена като Фабиан. Дали всички в нашата страна не сме такива.
И на жената, която ме претърси, й минаха подобни мисли през главата. От една страна, почувствах, че въобще не иска да ме докосва, въпреки че на ден го върши с десетки жени. Но аз бях именно жената от порцелан. Макар че, както казват, порцеланът е по-як, отколкото го мислят, дори когато го трошат върху главата ти. Това ми го бе казал веднъж Максимилиан.
От друга страна обаче, тя искаше основно да ме претърси. Спря се на евтината ми чанта с учуден поглед. „Спално бельо“, обясних й аз, „giysi“.
По пътя през шлюзовете от дебели решетки се питах какво ще бъде да го видя отново. Би ли се завайкал и започнал да моли за прошка? Да се вайка, сякаш всичко можеше да бъде както по-рано и да може чрез вайкане отново да оправи нещата? Тогава щях вежливо да го помоля да застане под решетките и с всичките сили, които успея да събера, собственоръчно да го удуша.
Истински неприятното беше, че въпреки наличието на решетки под път и над път, изведнъж се оказа, че такива липсват. Всяка една дистанция би ми се отразила добре. Бях съгласна и на бетонна ограда с малка пролука, през която да му подам подаръка. Вместо това ни пъхнаха в семейната килия. Една ужасия във всевъзможни цветове.
Евтин ламинат, кафяви мебели със заоблени ъгли, дори отделните части на дивана бяха с различни кафяви цветове. Само детските играчки бяха пъстри. Имаше пластмасови кубчета, в случай че затворникът имаше син. Или кукли, ако имаше дъщеря.
Безкрайно се забавиха, докато го доведат. Може би се е колебаел, тъй като посещението ми му е било толкова неприятно, колкото и на мен.
Носеше връхна дреха с ярък цвят на розов патладжан, цвят, който обичаше да носи Валентина, сякаш това беше част от неговото наказание.
Бях се подготвила да кажа едно „Здрасти, Фабиан“. Иначе не ми идваше наум какво можех да му кажа, с изключение, разбира се, на най-важното, но това щях да го направя, когато съм напълно спокойна, не в самото начало.
Дори „Здрасти, Фабиан“ ми заседна на гърлото. Останахме цели десет минути мълчаливи един срещу друг на кафявата маса със заоблени ъгли. Гледах го, той гледаше коляното си, леко обърнат настрани.
Реших, че съм прекарала достатъчно време с него. Поставих платнената чанта срещу него на масата. Отначало той не реагира въобще.
‒ Фабиан, това е за теб.
След цяла вечност той измъкна плата от чантата.
‒ Това е последният чаршаф, върху който Валентина е спала.
Той го напъха обратно в чантата и повика пазача. Беше разбрал какво искам от него. На сбогуване безмълвно ми кимна с глава.
Всичко бе започнало с един крясък. И всичко бе приключило с едно мълчание.
