fb

Книжарници "Хермес" препоръчват, виж какво!

Мислещата литератураСпециални

Из „Харалд и зелената луна“ от Нора Юга

11 мин.

harald

Светът на „Харалд и зелената луна“ придобива плътност малко по малко, той е като пъзел, съставен от спомени, писма, действителни исторически фигури, които се срещат с измислени герои, както и добре познати истории в съчетание с измислените разкази на героите. Нора Юга (1931 г.) е един от най-добрите преводачи на немска литература в Румъния и е автор на повече от десет стихосбирки, четири романа, както и множество статии в румънски и чуждестранни периодични издания. Носителка е на редица награди, четири от които на Съюза на румънските писатели. Вижте откъс от изданието като част от съвместната ни рубрика с изд. „Парадокс“ „Мислещата литература“.

Хваща ме страх от самия мен. Бягството от хората е и страх от всичко, което знам, че съм… само извън себе си имаме значение като хора. Малро е разбрал добре урока за човешкото състояние и нашите съзнателни и несъзнателни детерминизми, които зависят на първо място от външната среда. Аз съм човек единствено извън себе си. Съществуваме само ако другите ни виждат. Моята тетрадка в първи клас нямаше да бъде моя, ако Ериния не я беше подвързала със синя хартия и не беше сложила етикет с името Леон Шалмон. Следователно, съществувам единствено като отражение върху ретината на помияра, който ме разпознава, тъй като всяка сутрин му давам парче салам. Не мога да се освободя от тази ужасяваща лъжа, ако не обърна гръб на света. Не е блъф, не е благороден отказ, нито изпълненият със святост жест на… как се казваше онзи монах на Толстой, който отряза пръста си с брадва, за да обуздае „светската съблазън“, клетият отец Сергий… я чуй, Лео Шал, би било по-интересно да се покачиш горе на обелиска и да останеш там завинаги, за да се спасиш от… нали не си стигнал до там да бъркаш Олгуца с Таис. Толкова е просто, вече не обичам света. Елитът е отблъскващ, простолюдието вони, всички лъжат като обезумели; под всяка дума се крие друга. Всички жени са създадени, за да разтварят крака, и мъртвите девици, и бабишкерите. Но не свалям от себе си мръсотията на света от омраза или заради отмъщение. Светът вече не ме интересува. Леон, да не би да се правиш на луд, дали в сегашния ти бунт не се крие посредственият актьор, по-шумен от всякога: не, не, не! Но това тяло все още желае наслада… знам, че съм нагазил в тресавището, вонящата кал се е покачила над глезените ми, над мен грачат гарвани с железни клюнове, но не са кондори, това са нашенските гарвани, които виждаме всеки ден. Защо ви призовах толкова бързо, сякаш Бог е разпилял над света шепа мъртъвци… Чуй как вие тази металически сива кола или онова куче, което не спира да повдига главата си, дето се държи едва наполовина към тялото. Научих се да наблюдавам тези сцени. Почти ми харесват, част са от онова царство с църквата, училището, крематориума, касапницата: Аушвиц. Когато прасето грухтеше, бях на 13 години, къде ли сме живели? На „Дачия“. Не знам откъде, няма как да е било от посолството, нито от Библиотеката за връзки с чужбина, лудите години бяха в разцвета си. След войната разцъфна най-вонящият бучиниш. Може би воят се носеше откъм черпнята, от Мица Велосипедистката, там ходеше народът с прасета, агнета, пуйки, защо не? Шизофренията ми се струваше по-шик от кутията Louis Quinze или acrochecœur, булките на витрината на втория етаж на „Липскан“ или чарлстонът. През лятото на „Габровен“ и в „Хана под липите“, около десет вечерта, когато се стъмнеше съвсем, започваха дионисиевски оргии, учех в „Сава“, ходех на свалки. Сега разбирам защо Ериния беше пристрастена към преобразяването… искаше да изглежда по всички възможни начини, а иронията е, че аз, който толкова приличах на нея, вече не принадлежа към това царство, но не принадлежа и към дома, погълнат от старата дървесина, която ме заобикаля. Състоянието на дървояд гризе бавно и прокопава фараонски галерии между гнилите гънки на тоалетките и масите за игра на покер, в резбованите лилии по несмазаните вратички на скрина, създава ми усещане за апатия, граничещо с философията на дивака, който разбира езика на животните. Явно съм прекрачил някакъв праг отвъд нормалността: единият крак на минус, другият на плюс! Обичах да гледам Ериния, която губеше по цял час пред стенното огледало в спалнята. Когато изписваше с молив веждите си, очертаваше клепачите и къдреше бретона си с машата, знаех, че има среща със „Светилото“, учудваше ме Папа Леви, когото не го беше грижа за авантюрата на Ериния, може би защото я познаваше; моята луда майка пушеше на улицата, когато й се прище, позволяваше да я ухажват, по онова време се наричаше дама. Ако не разполагаше с кола, пътуваше на автостоп… обичаше да говори. Постоянно ми повтаряше: „Разговорът е душата на света“, а аз изпитвам ужас да разговарям. Върхът е, че по време на турнето в Минск, преди да замина за Германия, една беларускиня ми каза, че може да мълчи по цели часове и да понася стоически да изливам чакъла си от приказки в ушите й; тя мълчеше, погледът й минаваше през мен, без да ме вижда. Когато я попитах дали осъзнава, че й говоря, каза, че не я интересува. „Хората не говорят, за да общуват, говорят по инерция“… стигнах до „Когалничану“. Да ходиш пеш и да си говориш сам, единствените занимания, за които си заслужава да се живее. Странното е, че все повече това тяло, моята материална природа, е населено от множество човечета, които си живеят прекрасно в клетките ми и с които водя интересни, иронични, философски, детински, изпълнени с веселие диалози. Те никога не ме разплакват, макар че някои сигурно ме съжаляват, си мисля. Дори не се питам кой ми изпраща ежемесечно плика с пари и ме оставя да пукна. Не мога да забравя оня дебелак с червената фланелка, изпод която се показваше потното му зачервено шкембе; виждах пъпа му, голям колкото сифона за оттичане в мивката. „Ще умреш!“, крещеше след мен. „Ще умреш!“ В едната ръка носех обичайното количество бяло вино, от най-евтиното, което прави нощта ми поносима, тоест пия и разговарям със себе си по инерция или плакна устата си с душата на света, за да видя какъв вкус има. Знам, че тоя живот… как ли издържат отшелниците, понеже без някаква дрога, без някоя перверзия, самотата не желае да седи на сладки приказки с мен, ако не й говоря за изтезания, за необратими загуби, за болезнени прониквания в плътта и кръвта на човека до теб, за някое стъклено око, златен зъб и изнасилването, ах, насладата, придружена от погнусата да отнемеш девствеността на една мъртва девойка… Камионът, който ни водеше от „Palais de dance“ към Заксенхаузен, отново. Защо не, ако така ще спасиш живота си, той и без това… започна да чуваш как в розовите му гънки дървоядите прокопават галерии в скрина на „Дачия“. Ах, нашите разговори по опустелите улици, в обществените тоалетни, зад малките църквици в края на града, докато ядяхме порция жито от парче вестник… и внезапно усещаш как ти става и този път ти се иска да го направиш с 16-годишната мъртва блондинка, когато църквата се изпразни, и знаеш, че никога повече няма да можеш да го вкараш в този влажен хлъзгав коридор като гуша на гъска и ти идва, ах, колко пъти ти се е искало да го направиш, да извадиш джобното си ножче и да отрежеш с един удар този морав, втвърден орган, но не намери смелост, макар че не ти служи за нищо. Може би единствено за да повторим този ужас ей така, както казваше беларускинята, само по инерция.

5 юни 1957

Скъпа Олгуца,

Изминаха толкова години, откакто не знаем нищо една за друга, а като си помислиш, че имаше един период, в който бяхме неразделни, въпреки че ти беше по-малка. Ходехме заедно на басейна и господин Конрад, учителят, неизменно ни следеше с поглед; помниш, че се справяхме трудно с румънския. Вкъщи ти говореше руски, аз – гръцки. Може би това ни сближи, а другите постоянно ни имитираха и се спукваха от смях. Колко ли години са изминали оттогава? Може би ако се срещнем на улицата, даже няма да се познаем. Даваш си сметка, бяхме съвсем малки, не бяхме навършили и 10 години. Помня, че носехме сиви престилчици с бели яки от пике и червени панделки на шията като кученца. Пиша ти, понеже Дина Бургеля ми каза през какво си минала, от нея имам адреса ти. Само с нея останахме приятелки, след като ме изключиха миналата година. Няма откъде да знаеш, заради нездрав произход. Навремето татко беше комендант на Пристанищното управление на Констанца, разбираш, бяхме част от „експлоататорската“ класа. Той междувременно почина. Дори не знаем къде е погребан. Сигурно в някой масов гроб. Дължа моето изключване от университета на професор Котяну, моята голяма любов, който, за да не съсипе кариерата си, пожертва мен. Но разбрах, че ти си преживяла и все още преминаваш през изключително тежка ситуация. Дина ми каза, че във факултета, с голяма дандания, се е провел другарски съд, в който си била въвлечена. По този повод разбрах, че си сбъднала мечтата си. Балерина си в Операта. Защо трябва да плащаме толкова скъпо за дарбите си? Отново Дина ми каза, че ти се е случило нещо ужасно. Била си изнасилена от по-възрастен мъж, някакъв скот, Господи, какво си преживяла, горкичката! Но не разбирам защо първоначално си подала жалба срещу него, а после си я оттеглила? Въпреки това го пратили на Канала. Разбрах, че тоя индивид има син, студент в Историческия. Затова се е състоял другарският съд в Университета. Явно е на моята възраст. Изключиха ли го? Представяш ли си, само няколко месеца преди държавния изпит. Ужасно! Младеж с добро положение, отличен студент. Още една провалена кариера. Да видиш ти как се пресичат пътищата ни! Поне ти, след ужасния шок, на който те е подложил оня звяр, се надявам, че си се възстановила, понеже рускините и гъркините са силни жени, понасят несгодите, помниш как се смеехме заедно като малки, докато всички ония нещастници се гавреха с нас, а ето как често пъти плащаме предварително нещо, което не бихме могли да получим даром. Ти ще направиш добра кариера, аз съм женена за мъж, който ме обича и ме уважава. С много високо положение е. Директор е на Казиното в Констанца и сега следва бомбата: чакаме бебе. Светът се връща в нормалното си русло, каквото и да се случва. Моля те, Олгуца, пиши ми как точно са се случили тези ужасни неща. Пиши ми какво става с теб по принцип. Помня, че имаше брат, май беше малко по-голям от нас, казваше се Борис, нали така? Имаше зелени, изключително красиви очи. Не си спомням нищо друго във връзка с него… Пожелавам ти да бъдеш щастлива!

Твоя с много обич, Елвира

P.S. Не се плаши, изпращам ти това писмо по Петрос, братовчед ми. Идва по работа в Букурещ. Ще остане една седмица в столицата. Моля те, пиши ми и изпрати отговора пак по него. Бих искала да избегна кореспонденция по пощата. Е.