fb
Новини

Из „Няма“ от Мариуш Шчигел

8 мин.

Мариуш Шчигел (1966) е един от най-превежданите писатели и най-известните репортери в Полша. Носител на над двайсет награди, сред които Европейската награда за книги (2009) и  „При Амфи“ (2008) за „Готланд“ (2009), на наградите „Анджей Войчеховски“ (2013) и Гранд Прес (2013), както и на голямата полска литературна награда НИКЕ и награда НИКЕ на читателите (2019) за настоящия том с кратки разкази „Няма“ (2019). От 1990 г. е репортер на в. „Газета виборча“. Днес Шчигел пише книги и чете лекции в собствения си Институт по репортаж във Варшава.

„Няма“ от Мариуш Шчигел (изд. „Парадокс“, преводач: Милена Милева) е художествено интерпретира истории за отсъствието, липсата и загубата в различните им форми – за това какво се случва, когато нещо го няма. Когато някой го няма. Когато миналото вече го няма. Когато паметта е загубена и вече я няма. Когато няма вилици за сирене. Когато няма любов. Когато няма живот. Или я няма приказката. Или го няма точния цвят. Когато няма комисионна. Или няма гроб. Няма сестра. Няма дръжки на вратите. Когато няма сини лалета. И когато няма „няма“. Шчигел пише за хора от различни светове: чешки поет; полски писатели близнаци, които се преструват, че не са евреи; пенсионер, продал имота, защото идва краят на света; украински войник, полски счетоводител, албански художник, чиито картини не са изразявали правилния оптимизъм при комунизма; израелски писател, полски скулптор; жена, която бие дете, но остава учителка; а също и собствения баща на Шчигел. Над книгата виси съветът на великата Хана Крал: „Всичко трябва да има своята форма, своя ритъм, г-н Мариуш. Особено отсъствието“.

Прочетете откъс от романа при нас.

ИСУС ПОД МОСТА

Мъжът, ако се налага, може да намери на Исус безопасно убежище. Окачи Христос на такова място на железопътния мост в Солец, Варшава, че почти никой не може да го види там. В което има голям смисъл. 

Ще го види само този, който случайно спре под свода – където всъщност е най-тъмно, чака че малцина биха спрели – и погледне нагоре. На височина от четири метра, в процеп, върху който отгоре пада лъч светлина, виси гола мъжка фигура. И вече поти година никой не я е махнал. Вероятно това е Исус със силна воля за оцеляване.

Ама той няма кръст – забелязах аз.

Даниел Хазме, мой колега, художник и архитект, направи плоски ръждясващи кубчета от стомана – обясни ми Томаш. – Прикрепихме ги към каменния зид. И той виси върху тази абстрактна композиция. Идеята беше за тонално преминаване от заварения свят към света на изкуството. Той може и да няма реквизитите на Исус, но само като го погледнеш, веднага имаш чувството за издигаща се фигура. Тясното пространство и светлината създават впечатление на параклис.

Томаш, той няма препаска на бедрата! В църквите Исус не е с пенис. А освен това този тук е малко прекалено голям, доколкото аз поне знам. Кой е моделът? – Поинтересувах се аз.

Аз – отвърна скулпторът. – Исках той да не е страдащ, а да е млад хубав мъж. Църквата ми се асоциира с потисната сексуална енергия. Потънали в молитви  баби, за които сексът е спомен, са избрали да виждат именно такова младо момче. Често целуват краката му, обожават го. Значи може да имат там гол Исусчо, възнасящ се на небето.

(Вече го нямат. След една година Исус – с не толкова силна воля за оцеляване, колкото си мислех – е купчина развалини. Някой се покатерил по стената и го хвърлил оттам. Някакъв мъж, който работи в офис недалеч от моста, намерил останките на Исус на автобусна спирка, с фас, натикан в ръката му.)

ЕДИН ПРОБЛЕМ

Ясно е, че мъжът няма да пита никого дали е съгласен с това, което прави. Той оставя в града следи там, където пожелае. Пъха и крие в кътчетата му каквото си иска.

ЕТИКЕТЪТ

Разбира се, скулпторът няма да потвърди, че идеята е да бъде мъж. Ще го нарече градска интервенция, или по-интересно, скулптурно партизанство.

Изкуствоведите биха отнесли това към стрийт арта, въпреки че то се свързва главно с изображения по стените на сградите. Така че може би биха го отнесли по-широко – към ърбан арта.

Той е имал изложби. Обаче с изложбите в галериите е като с генома на финландците. Вследствие на изолацията гените на финландците векове наред не се обновявали и затова организмите на много от тях започнали сами да се атакуват с разни странни болести. На вернисажите постоянно идват няколко десетки едни и същи хора, с течение на времето всички стават познати. Появяват се предимно студенти от академията и преподаватели, така че им е трудно да се изненадат един друг.

А стоенето под моста с вирната нагоре глава и търсенето с очи на Исус е различно от гледането му в галерия. Впрочем, имам предчувствието, че в галерията скулптурата е поставена, за да получава одобрение. Чака положителен стимул, мълчи.

Извън галерията – приказва на воля каквото си ще.

ВРЪЩАМ СЕ КЪМ ИСУС

Но само за малко, за да не прекалявам  вече с тази религиозност.

Томаш ми праща мейл, в който отбелязва: „ Представяш ли си вкъщи над вратите да виси човек, агонизиращ на електрически стол? Децата да получават за първо причастие малко златно електрическо столче на верижка? Исус на кръста, това е чудовищна картина, но това насилие не шокира никого. Поредният Исус на кръста вече е само щампа, за която никой не се замисля. Банализация на страданието. Нищо не продава толкова добре като сексът и насилието, може би на това се дължи успехът на християнската религия? Основни възбуди, облечени в златни одежди“.

Все се връщаш към Бог – веднъж отбелязах аз.

Защото не съм вярващ – обясни той. – Ние по-често се занимаваме с него, защото имаме повече въпроси. Вярващите не е нужно да имат въпроси, те имат готови отговори.

Ето, виж – добави той. – Колкото и да отричам, че имам нещо общо с този Бог, той действа вътре в мен.

СВЕТСКИ ТЕМИ

Мъжът, когато чуе мнение, с което не е съгласен, го поправя.

Да вземем японската поговорка за трите мъдри маймуни. От векове японците ги извайват или рисуват: едната маймуна си закрива очите, тоест не вижда нищо лошо. Втората си запушва ушите и не чува нищо лошо. Третата си запушва устата – не казва нищо лошо. Сякаш някой глух и сляп за лошото иска да се предпази от тях.

Томаш Гурницки не приема тази мисъл, защото отвръщането от злото е зло. Затова и интервенира точно на 1 януари 2016 година в дванайсет на обяд. На стената в подлеза между Площада на Конституцията и улица „Кошикова“ постави главите на трима азиатски шишковци. На единия ушите са му щръкнали от слушане, вторият се е опулил, третият е с широко зинала уста. На главите им отстрани има надписи: СЛУШАЙ, ГЛЕДАЙ, ВИКАЙ.

Реши, че това е обещание за новата година.

Оказва се, че не само формата и количеството, но и датата и часът са част от същността на изкуството.

На снимките – само те са ни останали, защото общественият диалог с главите започна още на следващия ден – се вижда, че авторът ги е поставил на една порутена и надраскана стена. Понеже Томаш Гурницки не го влече да петни неопетненото. Новите стени, свежо боядисани, ремонтираните места, лъснатите кътчета не го интересуват. Като човек, който работи с ръцете си, той знае, че работникът, измазал или боядисал стената, е хвърлил доста усилия. Той уважава чуждия труд. Проверява и регистъра на паметниците на културата. Ако сградата е паметник, й прощава.

[ + ]