Както и в „реалната действителност“, поредната революция е победена. Може би защото е загубила мистериозния си лидер. Йосип Ротски (да не се бърка с Йосиф Бродски или Йозеф Рот), музикалният герой от барикадите, е принуден да бяга, поставяйки на карта съдбата на много други Йосифовци. Службите за сигурност на режима са по петите му, но това е само част от проблема. Има и неподходяща любов, с която трябва да се справи, и банкова тайна, която да пребори. Затворнически опит и по неволя проведен атентат – при това успешно. Както и разум и забрава, смях и мрак, студ и ад, ирония и болка. Последното скривалище, откъдето е позволено да се дирижира нощния ефир. А дали наистина е последното?…
„Радио Нощ“ (изд. „Парадокс“, превод от украински Албена Стаменова) е най-драматичната и в същото време най-лиричната творба на Юрий Андрухович. Пространство, където приключенския роман среща фентъзито, а Дейвид Бауи – средновековни бардове.
Прочетете откъс от книгата при нас.
Ако Бог е нашият баща, то дяволът е неразлъчният ни приятел.
Вие слушате Радио Нощ и с вас е Йосип Ротски, известен също като Йос. При мене часовникът току-що удари 12 и аз ще бъда с вас до сутринта. Днес е 13 декември, понеделник – както виждате, всичко е идеално: най-лошата дата от месеца в най-лошия ден от седмицата. Имаме нелош повод да прекараме известно време заедно.
Не съм сам тук. Благодарение на зелените светлинки на картата на света в студиото виждам къде ме слушат и ако не бях такъв мръсник, щях развълнувано да обявя, че днес дори съм щастлив от това, че сте толкова много. И ставате все повече.
И ето ме (признавам си, почти щастлив) – наблюдавам тази положителна изменчивост: как двете земни полукълба постепенно се покриват със зелени точици, here, there and everywhere, а някои от тях дори са се слели в малки зелени анклави. Доста амбициозно начало като за такава обикновена, ако ми позволите така да се изразя, съвсем домашна радиостанция.
На моя часовник е нула часът и три минути. Наблягам на „моя“ от гледна точка на разположението. Мястото, където се крия зад четири стени… Да, отново се крия, макар че докога може да подължава така!.. Добре, ще го кажа по друг начин: мястото, където се намирам между тези четири стени, е разположено много подходящо за човека, който има намерение да съобщава часа. Аз съм приблизително там, откъдето започва отчитането му. Спомняте ли си физиката от началните класове? Не, не съм в Гринуич или в Алжир, в Мали или Буркина-Фасо, както и не съм в западна Франция или в източна Испания. Познайте къде съм.
Нека вятърът да послужи за подсказка. Не можете да го чуете онлайн, но го има. Той все едно е онлайн. Повярвайте ми, той беснее от другата страна на тези стени. Аз също не мога да го чуя, но съм сигурен, че го има. Той непременно трябва да е там и отнася към Шпицберген и Северния полюс всичко, до което можеда се докопа: отломки от корабни музикални органи, крила от самолети, душите на пилоти, дрипи от брезент, парчета кора, тайнствени миризми на лишеи, дървени свирки, техните звуци, пера от птици. В потоците му се къпят северни ангели, безпомощни като китове.
Ето ви и втора подсказка – тъкмо в тях, в китовете. Те са някъде тук, съвсем близо, носят се като сомнамбули по пътищата си във великото безмълвие на дълбините, обгърнати от топли мастни слоеве и от масивите на водния безкрай. А аз съм съвсем близо до тях. Аз съм в океана, при това никой не може да каже в кой от двата. Това все още Атлантическият ли е, или вече е Ледовитият? Къде са границите им? Морето Норвежко ли е или Гренландско? Впрочем по това време, насред зимата и декемврийската нощ, всички са адски ледовити. Сто дявола да им задръстят гърлото, както би казал някой морски вълк.
Още ли не сте познали? Малко ли са ви тези подсказки? Няма да има трета.
Аз съм на един остров без име. Това е Нулевият меридиан. Тук е нула часът и шест минути по Гринуич и току-що започна новият ден 13 декември. Всичко, което е на изток от мене, вече е прекрачило границата му. За тези, които са на запад, той все още предстои. Вие все още само се приближавате към своя 13 декември. Казвам това специално за слушателите от Бафинова земя, защото няколко зелени точици на картата свидетелстват, че и там ги има. Освен това днес ме слушат в Берлин, щата Масачузетс, и по чудно стечение на обстоятелствата – и в Берлин, щата Кънектикът, а също в Атина, Кентъки, и в Атина, Илинойс, във Версай и Русия (и двете са в щата Охайо), в Палермо в Сицилия и в Палермо в Южна Дакота, в трите Петербурга и в Питсбърг, в тасманийския и калифорнийския Йерихон, в пенсилванския, вирджинския, каролинския и новозеландския Витлеем, във всичките четири Йерусалима в Америка и в петия, истинския, в безброй други градове и места като например Алилуя, Небраска.
Тази нощ трябва да ви разкажа едно нещо. Точно тази нощ, с нейната разтегната вече почти до максимум тъмнина. С опънатата над клетите ви глави като вселенско безпросветно одеало тъмнина. След седмица ще настане най-дългата нощ. Но аз не искам нищо да отлагам. Светлинният ден и вчера едва се състоя. Някакви си четири часа бледа небесна размазня, оловни вълни, оловни скали, олово на хоризонта и зад него – една-две шепи прелетен сняг, вятър и умерена буря, не повече от седем бала, но пък продължаваща вече шести ден. Денят завърши, без дори да започне: в два часà през деня рязко се стъмни, цялата колония морски птици изкрещя последното си „сбогом“, докато аз ходех напред-назад по вътрешната тераса.
Знаете ли, исках да ви предупредя за едно нещо. Вас, които засега ме слушате и ставате все повече. Ето какво. Със сигурност няма да ви спася и едва ли някак ще ви помогна. Но във всеки случай ще изпълня нощта ви с безсъние. Това е радио за тези, които
са стигнали до предела
сврели са се в ъгъла
не виждат нищо пред себе си
не спят нощно време
не искат да спят нощно време
изобщо никога не спят
не спят и мислят
лежат неподвижно с отворени очи
За такива като вас имам малко любима музика.
Днес започнах с шега: „Ако Бог е нашият баща, то дяволът е най-близкият ни приятел“. (Първо казах „неразлъчен“, но може и така. Най-близкият, най-добрият.) Моят разказ е донякъде за това. Ако аз не бях аз, с най-сериозна интонация щях да продължа така: „Тази история е за трудните отношения на разказвача с баща му и с най-близкия му приятел. За непоносимия избор между уважението към първия и влечението (да не кажа любовта) кам втория“.
Но по моя часовник е нула часът и единайсет минути и е време за музика.
Lubomyr Melnyk. Ripples in a Water Scene. Вълнички по вода.
