„Аз не съм писател в класическия смисъл. Аз съм човек, който събира гласове.“
— Светлана Алексиевич
Светлана Алексиевич не изобретява думи. Не търси метафори, не гради светове. Тя не пише „романи“ в традиционния смисъл, а слуша света – внимателно, търпеливо, настойчиво – и го оставя сам да се разкаже. Работата ѝ е литературна и в същото време журналистическа, интимна и общочовешка, тежка и пречистваща. Тя ни кара да си спомним – за онова, което предпочитаме да забравим.
Слушателят на травмата
Родена през 1948 г. в Украйна, израснала в Беларус, Алексиевич е дете на две съветски родини – географски и духовни. Израства с езика на идеологията, но избира езика на истината. Завършва журналистика в Минск и дълги години работи като репортер. Но бързо открива, че истината не е в синтезираните заглавия или дървената публицистика. Истината е в паузите, в неказаното, във въздъха преди думата „любов“, когато жената разказва за съпруга си, загинал в Чернобил.
Още първата ѝ книга „Войната не е с лице на жена“ (изд. „Парадокс“, преводач: Боян Станков), издадена в оригинал през 1983 г., ѝ създава проблеми със съветската цензура. Причината е проста – в разказите на жените-фронтовачки няма героизъм, няма сталинизъм, няма фалшива патетика. Има кръв, ужас, страх, майчинство, любов, загуба. Истината, без декорации.
Така се ражда нейният характерен стил: „роман от гласове“, жанр, в който всяко свидетелство изгражда общата картина. Но това не е просто колаж – това е хорово изпълнение на травмата.
„Историята на душата“ – така Алексиевич нарича своята форма на писане. Това не са биографии. Това са тъканите на живота, споделени от устата на очевидци, които никога не са се мислили за герои.
Чернобил: първата рана, която остана
Много преди да спечели Нобеловата награда, Алексиевич вече беше променила световната литература. Но за мнозина, включително и за мен, пътят към нея започна с „Чернобилска молитва“ (изд. „Парадокс“, преводач: Момчил Шопов).
Първият ми опит с книгата беше още в гимназията – някъде на около 15. Прекалено рано. Твърде тежка, твърде тиха и твърде дълбока книга, за да я понесеш в свят, в който още вярваш, че думите винаги спасяват. Оставих я.
Върнах се към нея години по-късно, когато вече можех да понеса мълчанието между редовете. Когато вече имах представа за историческия фон, но още не бях изгубила способността си да се ужасявам. Тогава разбрах – тази книга не разказва за катастрофата. Тя разказва за животите след нея. За човека, който трябва да продължи да обича, когато радиацията разяжда кожата на любимия. За жената, която не може да опази детето си. За това какво се случва, когато властта изисква героизъм, но не предлага истина.
„Човек не може да живее само с един живот. Аз съм събрала хиляди.“
Нобеловата награда и дългият път към нея
През 2015 г. Алексиевич става носител на Нобеловата награда за литература – една от малкото, присъдени за документалистика. Шведската академия я отличава „за нейното полифонично писане, паметник на страданието и куража в нашето време“.
Но това признание идва след десетилетия труд, изолация, натиск и дори изгнание. Книгите ѝ са били цензурирани, самата тя е била обвинявана, че руши „официалния образ на родината“. А всъщност тя прави точно обратното – запазва истинското лице на историята, онази нейна част, която се вижда само през сълзи.
Жанрът на Алексиевич е уникален – роман от гласове, полифонична тъкан, в която всеки разказ има свое място, а всички заедно изграждат нещо по-голямо от литература. Нейната проза е архив на чувствата, документ на травмата, паметник на свидетелстването.
Във „Войната не е с лице на жена“ жените разказват какво означава да бъдеш жена на фронта – не само да стреляш, но и да раждаш, да миеш, да обичаш. В „Цинковите момчета“ (изд. „Парадокс“, превода: Боян Станков, Светлана Комогорова – Комата; Александрина Петрова ) – за войната в Афганистан и нейните „невидими трупове“, пренасяни в запечатани ковчези. В „Последните свидетели“ – за децата на Втората световна. И във „Време секънд хенд“ (изд. „Парадокс“, превод: Тотка Монова) – за шока от края на съветската утопия и усещането, че си останал без минало и без бъдеще.
Това не са книги, за да прочетеш и оставиш. Това са книги, които остават в теб, в гласа ти, в реакцията ти към страданието. Нищо в тях не е случайно. И нищо не е измислица.
Моралната отговорност на свидетеля
Алексиевич не е просто писател. Тя е археолог на болката, етнограф на паметта, медиатор между тишината и гласа.
Много автори се опитват да говорят от името на другите. Тя позволява на другите да говорят, без да ги пречупва през собственото си его. В този смисъл нейното дело е едновременно журналистическо и дълбоко етично.
Винаги съм била зает човек. Слушах. Мълчах. Пишех. Бях на погребения и в родилни отделения. Вече не знам колко съм аз, колко са те.
Между болката и надеждата
Има нещо парадоксално в книгите на Алексиевич. Колкото и да са пълни с болка, те не се четат с безнадеждност. В тях има светлина – не защото обещават щастие, а защото казват: „Не си сам. Има и други. Има памет. Има истина.“
Книгите ѝ са нужни не само на историци, журналисти и писатели. Те са нужни на хората, които търсят смисъл – в хаоса на войната, в травмата на оцеляването, в абсурда на живота.
Непоносимото да си човек
Най-голямата сила на Алексиевич е, че не разказва за войните, авариите, режимите или диктатурите. Тя разказва за човека в тях. Човека, който обича, който плаче, който се съмнява, който мълчи.
Нейният принос към световната литература е не само стилов, но и етически. В свят, който все по-често избира да забравя, Алексиевич настоява да помним. Да помним с болка, защото само болката променя.
Болка, която гради памет
Темите ѝ са трудни: война, разпад, самоубийства, изтезания, унижение, насилие, любов, вяра, предателство. Но тя не пише заради самата болка. Пише, защото вярва, че именно в страданието хората се разкриват най-истински – не като герои, а като хора.
Нейните книги не могат да бъдат „разтоварващи“, не са „удобни за четене“. Но са необходими. Те ни изваждат от съглашателството със забравата. Те ни карат да се замислим не само какво знаем, а какво помним – и какво отказваме да признаем.
Алексиевич и ние
Малцина автори са оказвали такова влияние върху цели поколения читатели и писатели. От хора, които четат прозата ѝ като документ за нечовешко време, до такива, които се вдъхновяват от нейната етика на съучастие – не е странно, че я четат със сълзи.
Нейният почерк – дълбоко човешки, документално точен, но и литературно завършен – е повлиял не само на писането, а на разбирането за отговорността на литературата. Че литературата не трябва просто да разказва истории, а да пази паметта за онези, които никой не е искал да чуе.
Светлана Алексиевич не е глас. Тя е ехо.
Нейната работа ще остане – не само защото е преминала изпитанията на цензурата, политиката, забравата. А защото ни напомня, че зад всяка история стои човек. Светлана Алексиевич не ни предлага лесни изводи. Но ни учи да слушаме с внимание, да говорим с отговорност и да помним с чест. А това е повече от литература. Това е морална позиция. И може би това е и причината да се връщаме към книгите ѝ отново и отново – въпреки болката. Защото те ни правят по-смели, по-тихи, повече „човеци„.
Не съм обсебена от Алексиевич… или може би съм?
Истината е, че не е лесно да не се влюбиш в думите на Алексиевич. Не в стила ѝ – той е пределно ясен, изчистен, документален. А в мълчанието между думите, в начина, по който тя чува дори онова, което не се казва.
И може би трябва да говорим точно за такива автори – не защото ги обожаваме безкритично, а защото думите им ни карат да чувстваме. А чувстването – онова истинското, неподправено, болезнено, пречистващо чувстване – е нещо, което литературата днес има все по-малко смелост да изисква.
Ако не сте чели Алексиевич
Започнете с:
„Чернобилска молитва“ – за разпада на една система, измерен в човешки животи.
„Време секънд хенд“ – за постсъветския човек и краха на една утопия.
„Цинковите момчета“ – за войната, която Русия предпочете да забрави.
И помнете: „Ние не сме добри. И не сме зли. Ние сме хора. И това е най-страшното.“
Готова ли съм за следващия автор от „Големите“? Да. Но Светлана Алексиевич ще остане с мен още дълго. Защото има книги, които не просто прочиташ – преживяваш ги, оставяш ги да минат през теб, и когато затвориш последната страница, вече си друг. По-смълчан, по-съзнаващ, по-човечен. Именно това прави Алексиевич една от големите: тя не търси да блесне – тя търси да те разбере, да ти даде глас, да помни заедно с теб.
Прочетете ревютата на Милена Златарова за „Чернобилска молитва“ и „Цинковите момчета“
Прочетете и 18 разтърсващи цитата от „Цинковите момчета“
Всички книги на Светлана Алексиевич можете да откриете в Ozone.bg.
