„Голямото завръщане у дома“ (изд. „Парадокс“, преводач от немски: Александър Александров) е роман за шпионаж, политика и история, разказващ за приятелство, лоялност и предателство, за невъзможния живот под диктатура. Книгата разглежда последиците от разделението на Корейския полуостров и началото на днешна Северна Корея, когато тиранията на Ким Ир Сен тепърва се оформя. И поставя въпроса: на кого принадлежи историята? На победителите, които крият архивите и цензурират документите? Или на обикновения човек, който предава личните си преживявания за загуба и отчуждение на други — също такива губещи?
Анна Ким (1977), родена в Теджон, Южна Корея, израснала в Австрия, е сред най-високо ценените съвременни австрийски писатели. Работата ѝ обхваща поезия, есеистика и проза, като често изследва сложни теми като идентичност, дом и изгнание, както и скритите жертви на войната. Всички тези теми се преплитат в „Голямото завръщане у дома“, роман, който на пръв поглед разказва проста история – двама приятели от детинство, Юнхо и Джони, са принудени от Корейската война да избягат в Япония, където се влюбват в тайнствената Ив Мун – но всъщност представлява многопластово и майсторско литературно постижение.
Разказан главно в периода 1959–60 г., с ретроспекции към японската окупация на Корея преди и по време на Втората световна война, романът се води от Юнхо – възрастен мъж, който си припомня живота си. Историята му е рамкирана от друга разказвачка – млада корейско-германска жена (напомняща самата Анна Ким), която пътува до Сеул, за да научи повече за корените си, и така се среща с Юнхо. Това са само първите два от многото наративни пласта, които Ким използва, за да създаде роман с истории в историите – структури, които читателят трябва да разопакова, за да достигне до сърцевината.
Прочетете откъс при нас.
Остави те на пастора, който те даде на германските ти родители. Това беше изречението, което ме накара да напусна работата и жилището си, да се кача на самолет и да замина за една страна, където познавах едно единствено човешко същество. Забравих да си взема по-леки дрехи, така че непрекъснато търсех климатици, отворени врати и прозорци. Проспах първите дни, разликата в часовото време ме побъркваше, мислех, че е вечер, когато беше сутрин, светлината допълнително ме заблуждаваше, усещах я по-различна от тази, с която бях свикнала – също като ярката светлина рано сутрин в късно лято.
Веднага след пристигането си в Сеул са заех с издирването на Млада-Мария. Името Йонхи Янг правеше задачата невъзможна, беше твърде нормално, твърде обичайно, твърде много хора се казваха така.
Накрая се отправих към Ордена на Меринолските братя, с карта на града и речник в раничката, с надеждата да си намеря някаква работа, за да се издържам.
Blue moon, пееше Били Холидей и ние наистина се намирахме на една синя Луна, между нас лампион, който осветяваше ниските масички и възглавници, пръснати по дървения под, заливаше със синкав блясък стъклените пепелници, оцветяваше в синкаво дори дима от цигарата – също и профила на Юнхо, така че можех спокойно да го разучавам, докато избягваше погледа ми. По едно време започна да ми се струва, че пред мен не стои човек, а фотография, картина от светлина и сенки, обитавана от глас и малко дим, картина, която идеално пасваше на онзи свят, в който дните ми минаваха в сън, а в нощите будувах.
– Хана – каза той, а от устата му прозвуча като „едно“ на корейски, аз продължих да броя наум: дул, две, сет, три, нет, четири, – ще издирите ли родителите си?
Очаквах този въпрос.
– Може би, още не съм решила.
Той кимна. Трябваше добре да го обмисля, кой знае кого ли щях да намеря. Дори хората, които добре познаваш, могат да те изненадат с потайния си живот.
– С потайния си живот ли?
– Да. Всеки крие тайни, вие също.
– А вие?
Той ме погледна, после смени темата.
– Правилно ли разбрах, че сте преводачка?
Предварително бях решила да бъда внимателна, така че отговорих:
– От време на време.
– И от кои езици превеждате, от английски, от корейски?
– От английски на немски.
– А от корейски?
– По-рядко.
Посегнах за цигара. Последната бях изпушила преди година.
– Защо питате?
– Бих желал да ми преведете едно писмо.
– Писмо?
Беше получил преди няколко дни писмо, писмо от Америка, но не можел да го прочете. Юнхо го положи на масата, пликът беше снежно бял, адресът – с печатни букви, почеркът – непохватен. Поизкашля се и промърмори, сякаш искаше да скрие думите от мен, смяташе, че съдържа важни думи, трябвало да му съобщя какви са те. Подаде ми плика, отворих го и разгърнах листа. Беше изпратен от старчески дом в Ричмънд, Вирджиния. Мисис Линда Милър пишеше, че мисис Ив Люис „си отиде в мир“ в нощта на четиринадесети срещу петнадесети предишния месец. Тъй като мистър Люис бил вече покойник, а мисис Люис нямала деца и роднини в САЩ, управата на дома решила да изпрати съобщението на единствения адрес, открит в документите на мисис Люис. Може би адресатът би могъл да съобщи на роднини на мисис Люис в Южна Корея за нейната кончина.
С искрени благодарности и съболезнования,
Линда Милър
Не знаех какво да кажа, когато забелязах, че Юнхо плаче. Изгасих цигарата, седнах на пода до него и му подадох носна кърпичка. Взе я, избърса сълзите от писмото и отрони:
– Значи Ив е мъртва. Ив. – После го повтори пак, този път с лека усмивка. – Ив Муун.
Никога не успял да изговори правилно името ѝ. В корейския език нямало „в“, само „б“. Погледна ме замислено. Защо ли си беше избрала толкова трудно име?
Започна да бърка в джобовете си, извади пакет цигари. Може би, казах без много да се замислям, може би е искала да я заговарят само американци. Той дръпна силно от цигарата и кимна замислено, възможно било. Мълчанието му и шумоленето на грамофонната плоча ме накараха да се разприказвам. Чух се да питам:
– Коя е Ив Муун?
Погледна ме с ясни, неподвижни очи. Нямало прост отговор на този въпрос. – Наистина ли искате да разберете коя е Ив Муун? Изкара последната цигара от пакета и я запали.
– Простият отговор е: тя беше мисис Хенри Люис, Ив Люис. Но тя беше и Ив Муун, Юнми Муун и Мизуки Такахаши. Имаше много имена. Още си спомням добре, кога я видях за първи път – в малката стая на Джони в Сеул, преди повече от петдесет години…
От този следобед нататък ние се срещахме всеки ден в тази стая, където всички часовници показваха различно време, кукувичката на стената изпреварваше будилника на бюфета, той пък беше по-пъргав от старинния часовник с махало и басов гонг. Юнхо започна да разказва с глас, подплатен с онова многогласово тиктакане, с онзи ритъм, от който той никога не се отклоняваше, за събитията в Сеул и Осака в годините 1959 и 1960-та.
Анна Ким е родена през 1977 г. в Теджон, Южна Корея. През 1979 г. семейството ѝ се премества първо в Германия, а по-късно се установява във Виена, където Ким израства и получава висше образование по философия и театрознание.
Нейното творчество се характеризира с дълбок хуманизъм, аналитичен стил и внимание към социалната справедливост. Често се фокусира върху теми като идентичност, миграция, език, памет и травма, като изследва как личните съдби се преплитат със структурите на власт и историческата истина. Един от най-известните ѝ романи – Die gefrorene Zeit („Замразеното време“, 2008) – разказва за съдбата на изчезнали по време на войната в Косово и поставя въпроси за паметта, вината и истината в следвоенни общества и е отличен с Наградата за литература на Европейския съюз (2012).
Анна Ким е носителка на множество престижни литературни награди, включително „Елиас Канети“ (2009) и „Роберт Музил“ (2010). След „Анатомия на една нощ“ (2014), „Голямото завръщане“ е втората книга на авторката, която „Парадокс“ издава. Освен с белетристика, Анна Ким се занимава и с писане на есета и журналистика. Живее и работи във Виена.
