В „Този мой живот си беше хубав“ (изд. „Парадокс“) Жан д’Ормесон е едновременно обвиняем в съда и прокурор на собствения си процес. В този сбит, налудничав и завладяващ диалог авторът проследява забележителните моменти от своя живот, започнал между края на Първата световна война и Голямата депресия. Притиснат от своя строг и милосърден, на моменти безпощадно ироничен свръх-аз в ролята на прокурора, Д’Ормесон се потапя в миналото си и със спомени и размисли обрисува възхитителна, еклектична картина на своето битие. В шеметния танц на събития и образи пристъпват Колбер, Фуке, Босюе, Расин, Франсоа Митеран, Реймон Арон, Пол Моранд и Луи Арагон, чийто стих Жан д’О избира за заглавие на своята лебедова песен.
С ироничен, закачлив и изпълнен с въображание стил д’Ормесон се разкрива пред читателя чрез автентичния и страстен разказ за живота си. Равносметка, в която спомените, разкаянието и мечтите, никога неосъществени от великия писател, са изказани без носталгия или патетизъм, за да оформят всестранния портрет на един век и на целия френски народ.
Този автофикционален роман не е просто още един мемоар, а проекция на вътрешния дискурс на автора със своя супер-аз, разигран с типичния за творчеството на Д’Ормесон стил – малко тъга и непоколебима вяра в човешкото и доброто.
Прочетете откъс от книгата при нас.
σὺν ὅλῃ τῇ ψυχῇ εἰς τὴν ἀλήθειαν ἰτέον
Душата с всички сили трябва да се стреми към истината
ПЛАТОН
ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:
АЗ: Неподкупен, строг, благосклонен и ироничен съдия. Сред интелектуалните и модните среди често го наричат леко подигравателно Свръхаз заради висшите му функции и произтичащото от тях високомерие.
АЗ: Това съм аз. Удоволствия, работа, стремления, дреболии и прочее, и прочее.
ИЗМЕЖДУ ДРУГИТЕ: политици, творци, писатели, журналисти, светски жени, курви, държавни и международни служители, шофьори, лекари, банкери, издатели, моряци, манекени, пощаджии, войници, безработни, стюардеси, мошеници, гении и т.н.
(позволено е да се добавят и още)
ДЕКОР
Декорът е светът.
Със своите морета, реки, планини, гори, дворци, замъци, градини, стари камъни, църкви и храмове, синагоги и джамии, пътни детелини и мостове, със своите навред еднакви закони и своите безбройни, но винаги различни в пространството и времето лица той е плашещ, но и красив.
АЗ: „Баща ми това! Баща ми онова!“ Само това ви е в устата и размахвате баща си като кречетало. Всъщност, вие имате баща…
АЗ: Да.
АЗ: … и злоупотребявате с него. Впрочем, имате късмет, че все още виждате как сянката му се носи над вас. Без него вие сте почти едно нищо. А може би и по-малко от нищо.
АЗ: Напълно е възможно.
АЗ: У вас има неща, които изобщо не харесвам.
АЗ: Аз също.
АЗ: Знаете ли какво?
АЗ: Ръста ми, може би? Не е много висок. Или пък може би носа ми? Голям е.
АЗ: Не се шегувайте. Сега не е нито мястото, нито времето.
АЗ: Изобщо не възнамерявах да се шегувам. Много би ми се искало да съм висок. Бях попаднал на снимка, на която бяха Кари Грант и приятелят му Рандолф Скот, и двамата облечени с панталони и бели пуловери. Тази снимка ме бе накарала дълго време да се размечтавам. Толкова ми се искаше да им приличам.
АЗ: Пледирате ли виновен?
АЗ: Виновен в какво?
АЗ: Как така „в какво“? Първо, вие сте самото въплъщение на привилегирования човек…
АЗ: Никога не съм го отричал. Често творците, понякога писателите и почти винаги политиците обичат да се представят за непривилегировани. Сещам се за един кандидат за важни държавнически функции, който се представяше за „син на железничар“. Баща му беше председател на туристическата агенция „Международната компания на спалните вагони“. Винаги съм признавал, че съм се родил със златна лъжичка в устата.
АЗ: Лъжичка! Направо цял комплект кухненски съдове! Дворци. Богатство. Наследственост. Бракове. Образование. Кариера. Бурдийо беше съзрял във вас парадигмата и архетипа, върху които да изгради теориите си. Но има и нещо по-сериозно.
АЗ: По-сериозно?
АЗ: Не се изразявате твърде зле. И знаете ли какво е казал Ролан Барт за речта?
АЗ: Никаква представа. Не съм чел много Бурдийо, Барт, Сартр, когото не смятах за особено добър, нито пък поддръжниците на новата критика. Ако не броим изключенията – примерно Думите – това, което познавам от тях, никога не ме е вдъхновявало. Донякъде ми бяха досадни. Предпочитах Фейдо, Оскар Уайлд или Удхаус.
АЗ: Удхаус?
АЗ: Най-важното попадение на Удхаус е един гениален иконом, Джийвс, който прекарва времето си в това да измъква господаря си Бъртрам Устър от направо невъзможни положения, в които, притиснат между лелите си Огъста и Агата, клетникът непрестанно се натриса.
АЗ: С оглед на лекомислието ви, това никак не ме учудва. Барт твърдеше, че речта е фашизъм. И във вас има фашизъм. Неслучайно най-старият ви спомен е присъединяване към националсоциализма…
АЗ: Бях само на пет или шест…
АЗ: Възрастта няма нищо общо. Не бих се изненадал, ако науча, че катедралата от светлина по време на празненствата в Нюрберг ви се е струвала красива и че сте имали слабост към Ернст фон Саломон, към На мраморните канари на Ернст Юнгер, към Френските предвоенни години или към Толедската нощ на Робер Бразияк. Вие сте виновен! Виновен, казвам ви!
АЗ: Нито Юнгер, нито Саломон са подкрепяли националсоциализма. И не се чувствам виновен. Или най-малкото не виновен в симпатии към националсоциализма. Баща ми…
АЗ: Престанете да се криете зад баща си, когото все използвате за алиби. Ще се откъснете ли малко от него в близките дни, за да заживеете собствения си живот? Престанете с историята за плесницата, престанете с историята за вечерята с бъдещия папа! Тия неща отдавна ги знаем. Напускате старата Европа. Крайно време е да заживеете самостоятелно.
АЗ: Но аз съм само на единайсет…
АЗ: Има много деца, които на единайсет са вече нещо. Вие, дето сте почти едно нищо, пристигате в Южна Америка, в Бразилия. Ах, разбира се, вие не сте Рембо, нито Лотреамон, нито дори Сандрар! И все пак, какво приключение!
АЗ: Приключението започва още преди да слезем на пристанието на Рио де Жанейро, тогава столица на Бразилия, докато новият град Бразилия, буквално изсмукан от пръстите през 50-те, все още не съществува. Самолетите пък браздят небето още от началото на века, а заради Първата световна война развитието им става зрелищно и популярността им нараства. Но все още нито една пътническа въздушна линия не свързва Бразилия с Франция. За да отиде човек в Америка, единственото решение е кораб, като прекосяването на южния Атлантически океан отнема близо три седмици.
В Хавър се качваме на кораб, който четири години по-късно ще влезе в историята: Масилия. Спомнете си: през юни 1940 г., докато страната се срива, определен брой парламентаристи, сред които Даладие, Мандел, Мендес Франс, Жан Зе се качват в Бордо на добрия стар Масилия, за да се впуснат в една трагикомедия, която ще ги отведе в Северна Африка, където тя ще се преобрази в драма.
