Казват, че хората са най-силните животни, защото имат своите ум и съобразителност, които ще ги избавят от всяка беда. Макар силно развити интелектуално, хората са зависими от своите сетива. Без да могат да виждат, те са крехки и уязвими. Изгубени. Често смятат, че слепотата е тъмна, а слепците – „потънали в мрак“. Всеки си представя черния екран, когато затвори очи, но разтегнат до безкрайност във времето и пространството. А след това паниката и въпросът: „А как бих живял, без да мога да виждам?“.
В света на Жозе Сарамаго слепотата е по-бяла от мляко, тя е илюзия за светлина, „бляскава белота, както е слънцето насред мъглата“. Но тази слепота не е обикновена, тя е силно инфекциозна. Заразява бързо всеки, имал контакт със сляп, разпространява се по света и като хищна хиена поглъща човешките съдби. Хора ослепяват, докато вървят по улицата, докато похапват или шофират своята кола, докато пилотират самолет с пътници, който се разбива без очи, които да го управляват.
Правителството се опитва да реагира адекватно и да изолира инфектираните в стари болнични сгради с военна охрана, за да спре заразата. Бляскавата слепота обаче не е обикновена епидемия, тя е снежната кралица, която обезличава човека и го прави „просто един слепец“ без име, без дом, без път или посока в един леден свят с чужди правила. Хората са безцелни сенки, които тънат в хаоса на собствената си безнадеждност.
„Колко слепи са необходими, за да направят слепота?“, пита един от героите.
Колко слепи са необходими, за да бъде светът извън контрол?
Шепа слепци? Лудница, пълна с тях? Целият свят?
Кой ще успее да оцелее в този свят на нови правила и идеали?
Слепотата на мисълта е по-лоша от слепотата на очите.
Жозе Сарамаго (снимка: GradeSaver)
Това бе първата ми среща с нобеловия лауреат Жозе Сарамаго и стилът му ме впечатли. Начинът, по който описва обикновени, дори ежедневни събития, развихри фантазията ми и ми позволи да чета с удоволствие. Макар много хора да смятат липсата на пряка реч и нови редове за тежка, за мен бе интересен похват, който не оставя читателя да си поеме дъх. Напрежението се натрупва и Сарамаго ловко те води към един шокиращо екстремен свят, в който царуват правила, непознати за сегашното ни общество. Единственото, което можеш да направиш, е да се възхитиш на начина, по който човекът се адаптира, решава какво е добро и зло и прави всичко възможно да оцелее, притискан силно от желанието за живот и паниката пред лицето на смъртта.
„Слепота“ (изд. „Colibri“) на Жозе Сарамаго провокира мисълта ми и освен ужаса на апокалипсиса ми припомни какво богатство притежава всеки от нас и колко трябва да се радваме, че сме зрящи. Но е интересно какъв би бил светът, ако нямахме способността да виждаме, и дали човечеството щеше да се развие в друга насока? Доколко преценката и интелекта на човек успяват да съхранят представите за добро и зло по земята на слепците, когато идеалите принадлежат на един остарял свят на зрящи? Всъщност ако светът е различен и идеалите са различни, какво тогава означава добро и зло и на какво си способен ти, мили читателю, за да оцелееш?
Още едно мнение за книгата можете да прочетете от Митко Аврамов тук. Вижте също и ревютата му за други два романи на Жозе Сарамаго – „Пътуването на слона“ и „Приумиците на смъртта“.
По книгата има и филм на Фернандо Мейрелес, чиито трейлър може да гледате тук:
