Книгата „Дневник на една изневяра“ от Емилиос Солому е новото звездно попълнение в каталога на издателство „ICU“. Романът е лауреат на Европейската награда за литература, а българското му издание е съфинансирано по програма „Творческа Европа“ като част от проекта на издателство „ICU“„Книги, които оставят следа“. Преводът от гръцки език е дело на Ирена Алексиева.
Главният герой Йоргос Дукарелис, професор по археология от Атинския университет, се завръща в Малките Циклади двайсет години след археологическата експедиция, която го превръща в знаменитост и променя завинаги личния и професионалния му живот. Предстои му още една експедиция, този път до дълбините на собствената му душа. Обикаляйки отново местата, на които някога е живял, сред спомените и невидимите нишки, които го свързват с три жени от далечното минало, близкото минало и настоящето, под яркото слънце на Егея, между скалите, безплодната земя, морето и необятната синевина на небето, Дукарелис ще се опита да подреди живота си и да си припомни случилото се през онова решаващо лято.
Един роман на границата между минало и настояще за времето, неговата безпощадност, паметта, любовта и изневярата. Прочетете откъс при нас.
Какво всъщност измъчва съзнанието му? Сценарий няма, животът му не е телевизионен сериал. В истинския живот една невидима ръка пише сценария в момента, в който се развиват събитията. Винаги е смятал себе си за предвидлив, винаги е искал да държи съдбата си в свои ръце, сам да определя участта си. Сега обаче това вече не е по силите му. Единственото, което иска, е да подреди мислите си, да придаде форма и вид на живота си, който напоследък се изплъзва между пръстите му като пясък в пясъчен часовник. Той, който се опитва, откакто се помни, да разкрие тайните на миналото и да възстанови бита на праисторическите хора, сега е напълно неспособен да контролира собствения си живот, да разтълкува загадките на душата си. Всеки път, когато се опитва да ги разгадае, се изгубва в черния лабиринт на съзнанието си. Само въпроси витаят там, отговори като онези, които дава с разкопките и с книгите си, няма. Иска му се да намери малко покой и да, не отрича, че през ума му като проблясък е минавала мимолетната мисъл, че не би му дошло зле, ако се случеше да остави костите си на този остров. Разбира се, при положение че смъртта настъпи случайно, внезапно, по естествен начин. И кой знае, може би тогава археолозите на бъдещето ще го открият хиляди години по-късно, заровен в пръстта, вкаменен до някой праисторически гроб, и ще датират останките му. Знае, че отправната точка, за да изчислят възрастта му, ще бъдат пет хиляди седемстотин и трийсетте години, необходими за полуразпада на неутроните в ядрото на радиоактивния въглерод 14. И ето че тогава животът му ще придобие други измерения. Сега му се вижда абсурдно дори да си представи десетилетията на жизнения си път на фона на тези пет хиляди седемстотин и трийсет години. Още по-малко пък на фона на петте милиарда години на Земята или на 13,7-те на Вселената, на фона на вечността.
Докато седи тук и се оглежда отстрани, сякаш душата му се е отделила от тялото, изведнъж си дава сметка, че това, което вижда, е в пълно противоречие с онова, което се открива като на длан пред него. Може в душата му да няма място за псевдоромантика и сантименталности от този род, може за него всичко това да е проява на слабост, но този неодушевен свят, който трепти наоколо, в цялата си привидна неподвижност притежава силата на изключителната си красота, с която може да приведе в движение и да предизвика неподозирани реакции у одушевените същества там долу.
Емилиос Солому (снимка: Васо Марагулаки)
Потънал в тъмнината, изгубен в мрачните си мисли, той гали гъстата си сива брада и час по час дърпа дълбоко от лулата. В далечината морето стене, хладният морски бриз стига на талази до балкончето и си играе с косата му. От полъха му става студено, чувства хладината да пълзи по гръбнака му като докосване на случайно минал, невидим архангел. Увива се в едно одеяло, което намира сгънато в гардероба. Юли е и по егейските острови хладните нощи не са рядкост.
Има моменти, в които през главата на всекиго се случва да минат неканени такива песимистични и тревожни мисли като тазвечерните. Съзнанието му играе странни номера, впуска се в непонятни разсъждения, потъва в мрачни лабиринти, когато, увлечен във вихъра на мислите си, се опитва да си представи деня, в който ще дойде краят, какво ще почувства, какъв ще е животът след смъртта му. Замисля се колко е фалшът и колко истината в живота на човека и стига до извода, че повечето е фалш. За миг му се струва, че и той самият е някак фалшив, че животът му, възприятията му, онова, което се простира тази вечер пред него, не е нищо повече от електрически импулси, сиво вещество, мисли в мозъка на друг човек.
Фарът на Гларониси проблясва за корабите, които минават като светещи точици в открито море и се изгубват в мрака. Когато звездите над него започват полека-лека да оредяват и от изток постепенно се надига, все още бледа, червената сянка на слънцето, мъжът не издържа, съблича ленените дрехи, домъква се до леглото и се пъха под завивките.
Емилиос Солому е роден през 1971 г. Завършил е история и археология в Атинския университет и журналистика в Кипър. Работил е като журналист, а понастоящем преподава история в гимназиалния курс. Прави първите си стъпки като писател с поредица от разкази, които са публикувани в литературни списания в Кипър и Гърция и са включени в антологии на съвременната проза. Сред наградите и отличията, с които е удостоен Солому, са Държавната награда за литература на Кипър и Европейската награда за литература.
Снимка на публикацията: Alchetron.com
